Жълтите очи на крокодилите

-    Тогава?

-    Тогава... не.

-    Двете сме страхотен екип. Вече съм име, известна съм, само трябва да се захранва машината! Ти пишеш, аз продавам, ти пишеш, аз продавам, ти пишеш...

-    Спри! - кресна Жозефин, запушвайки си ушите. - Не съм машина.

-    Не те разбирам. Направихме най-трудното, извоювахме си място под слънцето и сега изведнъж даваш заден ход...

-    Искам да пиша от свое име...

-    От свое име ли? Не можеш да продадеш и един екземпляр!

-    Много благодаря.

-    Не исках това да кажа. Извинявай... Ще продадеш доста по-малко. Знаеш ли колко сме стигнали със „Смирената кралица“? И то истински цифри, не фалшиви като за рекламите...

-    Не знам.

-    Сто и петдесет хиляди за три месеца! И продължава да се продава, Жо, продължава. А сега искаш да спрем насред пътя?

-    Не мога. Сякаш съм родила дете, което виждам на улицата и се преструвам, че не го познавам.

-    Ето че си дойдохме на думата! Не ти хареса, че си окълцах косата на живо по телевизията, че ме има във всеки вестник, че давам интервюта и отговарям на идиотски въпроси... Но такава е играта, Жо, така се прави!

-    Може би.... Обаче на мен не ми харесва. Искам да е другояче.

-    Знаеш ли колко може да ти донесе тази малка игричка?

-    Петдесет хиляди евро...

-    Много си далече от истината! Десет пъти повече!

Жозефин нададе вик:

-    Ужас! Какво се прави с тожова пари?

-    Каквото пожелаеш, изобщо не ми пука...

-    А данъците? Кой ще плаща данъците за такава сума?

-    Има закон за писателите. Не е тожова страшно. Ще мине през данъчната декларация на Филип, той няма и да забележи!

-    Остава да го набутам с данъци за пари, които аз съм спечелила!

-    Защо? След като ти казвам, че дори няма да разбере.

-    О, не! - изстена Жозефин. - Отвратително е, не е редно, никога!

-    Напротив, редно е, защото подписахме договор и трябва да го спазваш. Филип за нищо на света не бива да заподозре нещо. Още повече че в последно време нещо охладняхме един към друг, затова точно сега не е моментът да му разкрием цялата работа. Жозефин, помисли за мен, умолявам те... Искаш на колене ли да ти падна?

Жозефин не й отговори.

-    Подай ми сметаната, цялата ще отиде. Не можеш да си представиш кожо изяжда близо двуметров дангалак! Аз пълня хладилника, той го изпразва, пак го пълня и той пак го изпразва!

Ирис й подаде кофичката сметана, нацупена умолително като малко дете.

-    Храс и Хрус изхрускаха големия Хрис, който...

-    Не настоявай, отговорът ми е „не“.

-    Само още една книга, Жо, след това ще се оправям сама. Уча се да пиша, наблюдавам как работиш, работя заедно с теб... Колко ще ти отнеме? Шест месеца, а ще ме спасиш, мен, сестра ти!

-    Не, Ирис.

-    Наистина си неблагодарна! Нищо не взех за мен, всичко ти изплатих, животът ти се преобърна, ти се промени, стана неузнаваема...

-    А, и ти ли го забеляза?

Ортанс открехна вратата и надникна в кухнята.

-    Тръгваме ли, Ирис? Имам да довършвам разни неща довечера... Не искам много да закъснявам.