Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Жозефин кимна:
- Ще те взема вместо госпожа Бартийе, от което аз лично печеля!
Ирис погледна през прозореца на стаята си. Ненавиждаше януари. Ненавиждаше също и февруари, и март, и април заради снеговете и дъждовете. Май отключваше алергията й към полени, през юни ставаше горещо. Вече не харесваше наредбата на стаята си. Самата тя не изглеждаше добре. Отвори гардероба си - нямаше какво да облече! Коледата се оказа мрачна. „Какъв ужасен празник“ - каза си тя, долепила чело до стъклото. Двамата с Филип един срещу друг, седнали пред камината в салона, направо отвратително!
Повече не отвориха дума за Ню Йорк.
Избягваха се. Филип не се задържаше много вкъщи. Ако се случеше да се прибере преди седем, беше само за да има време да се занимава с Александър. След като синът му се подготвеше за лягане, той отново излизаше. Тя не го питаше къде ходи. „Той си има своя живот, аз си имам моя. Защо да се тревожа, винаги е било така.“
Реши да забрави Габор. Всеки път, когато се сетеше за него, сякаш нож прерязваше сърцето й. Дъхът й секваше, прегъваше се от болка. Завиваше й се свят, щом си припомнеше срещата в Ню Йорк. Чувстваше се като на ръба на пропаст. Нямаше как да продължи напред, без да скочи в бездната... Бездната я плашеше. Но и я привличаше.
За да продължи да живее, трябваше да си отвлича вниманието.
Мигът й на слава отлетя. След лудостта от първите три месеца вестниците си изнамериха други теми. Търсеха я по-рядко. „Всичко отминава така бързо! Малко преди Коледа ми се обадиха за някакви снимки и да присъствам на някакъв празник. А сега... - погледна бележника си. - Аха, бях забравила, снимка за списание „Гала“ следващия вторник... Не знам как да се облека, трябва да се посъветвам с Ортанс. Да, ще помоля Ортанс да ми създаде нова визия! Така поне ще си запълня времето. Двете ще обиколим магазините. Налага се да измисля нещо, което да ме върне на сцената. Опияняващо е да се къпеш в светлините на прожекторите, но започваш да трепериш, след като угаснат.“
„Искам да ме гледат - изръмжа тя в спокойната тишина на стаята. - За целта трябва да направя ново шоу. Подстригването на косата в директното предаване беше върхът. Сега трябва да измисля нещо друго... Но какво?“ Погледа капките дъжд, които се стичаха по стъклото и отскачаха от перваза. Пусна телевизора, попадна на някакво следобедно предаване. Спомни се, че я бяха канили веднъж. „Много се гледа, на всяка цена трябва да приемете“ - я посъветва пресаташето. Млад писател представяше романа си. Лека завист жегна Ирис. Критичката, която водеше предаването - не й знаеше името, - обясняваше колко страхотно харесала книгата, била прекрасно написана, кратки бързи изречения.
- Естествено - отговори младият мъж, - след като пишем толкова есемеси...
Ирис се тръшна на леглото потисната. Нейната книга не беше в стила на есемесите. Нейното си беше литература. „Какво общо имам с този тъпак? С жълто около устата!“ Възбудена, изнервена, тя угаси телевизора. Отново закрачи из стаята. Трябва ми идея, непременно ми трябва идея. Филип нямаше да се върне за вечеря. Александър си беше в стаята. Тя го беше изоставила. Не намираше сили да се занимава с него. Когато се виждаха и той започнеше да й разказва за училище, се преструваше, че го слуша. Кимаше, сякаш внимаваше в думите на сина си, а просто го чакаше да млъкне. Чувстваше се изморена предварително, реши да помоли Кармен да й донесе таблата, за да яде в стаята си, но се отказа. „Ще вечеряме пред телевизора.“
На другия ден излезе да обядва с Беранжер.
- Нещо не ми изглеждаш във форма...
- Скоро започвам нова книга и ми е притеснено...
- Да ти кажа, като за първи опит беше направо бляскаво. Но никога не се знае дали може да се повтори такъв успех!
- Благодаря ти за насърчителните думи - изсъска Ирис. - Трябва по-често да обядвам с теб, че да ми вдигаш самочувствието.
- Ами последните три месеца само за теб говореха, даваха те навсякъде, разбираемо е, че си леко потисната при мисълта отново да се затвориш вкъщи.
- Иска ми се никога да не свърши...
- И не свършва! На влизане в ресторанта чух да шушукат: „Тя е, това е Ирис Дюпен, нали знаете, дето написа онази книга...“
- Наистина ли?
- Няма да седна да те лъжа.
- Да, но все някой ден ще свърши...