Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Том попита:
— Оки ли? Какво значи това?
— По-рано значеше оклахомец. А сега просто „мръсен кучи син“. Оки, несретник — това е все едно и също нещо. Сама по себе си тази дума нищо не значи, ала работата е в това какво влагат в нея. А нима може всичко да се опише! Трябва самият ти да бъдеш там. Казват, че такива като нас там станали вече триста хиляди… и живеели като свине, защото в Калифорния всяко нещо си има собственик. Нищо не е останало без собственик. И тези собственици така се държат здраво за имотите си, че са готови да те убият за тях. Треперят от страх, затова са зли. Трябва да видите всичко със собствените си очи. Сами да чуете всичко. Страната е просто градина, но хората са неприветливи, лоши. Те от страх са готови един друг да се изядат.
Том седеше, гледайки във водата, и ровеше с пети пясъка.
— Е, ако поработиш и посъбереш някоя и друга пара, ще можеш ли все пак да си купиш малко земица?
Възрастният мъж се засмя и погледна момчето си, лицето на което просия от тържествуваща усмивка. Тогава той каза:
— Хич не се надявайте на постоянна работа. Всеки ден ще се мъчите за къшей хляб. И ще работите с хора, които ви гледат изпод вежди. Ще отидете да берете памук, ще ви се стори, че кантарът не мери вярно. Кантарите са различни — едни верни, други — неверни. А на вас ще ви се струва, че те навсякъде са мошенически. И нищо няма да можете да направите срещу това.
Бащата бавно изрече:
— Значи… там не е толкова хубаво?
— Не, защо, хубаво е… всичко радва окото. Но ползата от цялата тази красота е малка. Да кажем, гледаш портокалова градина — цяла горичка, а из нея се разхожда човек с пушка. Ако посегнеш да откъснеш само един-едничък портокал, човекът ще те застреля — има такова право. А край брега на океана има друг един, на когото земята е цял милион акра. И печата нещо — вестници ли, какво ли…
Кейси бързо се обърна към говорещия.
— Един милион акра?! Какво, за бога, прави с толкова много земя?
— Кой го знае. Просто я притежава. Има и добитък. На всяка крачка е сложил охрана, никого не пускат. А сам той се разхожда насам-натам с брониран автомобил. Видях негови портрети. Един такъв дебел, загладил косъма, с малки зли очички и уста като магарешко дупе. Страх го е някой да не го утрепе. Има цял милион акра земя, а се плаши да не умре.
Кейси отново попита:
— За какъв дявол му е толкова много земя? Какво ще прави с нея?
Възрастният мъж измъкна побелелите си, сбръчкани ръце от водата, протегна ги напред, захапа долната си устна и наклони встрани глава.
— Кой го знае. Сигурно е побъркан. По всичко си личи. И на портрета. Очите му едни такива потъмнели. И зли.
— Казваш, че се страхувал да не умре — рече Кейси.
— Да, така чух да разправят.
— Страх го е да не отиде в ада ли?
— Не знам. Просто го било страх.
— Та това живот ли е! — рече бащата. — Сигурно никак не му е весело.
— А дядо не го беше страх — каза Том. — За него най-весело беше, когато всеки момент можеха да го претрепят. Една нощ тръгна със свой приятел на лов за индианци. Останаха по чудо живи, но се повеселиха, колкото им душа иска.
Кейси забеляза:
— Така е, изглежда, винаги. Когато човек живее весело, животът му е радостен и хич не го е грижа за нищо. А такива като на портрета — самотни, стари и отчаяни — се страхуват да не умрат.
Бащата попита:
— Как може да се отчаеш, като имаш милион акра земя?
Проповедникът се усмихна, ала изглеждаше озадачен. Той плесна с ръка по водата, за да прогони един воден бръмбар.
— Ако толкова много земя му трябва, за да почувствува богатството си, значи, душата му е бедна и никакви милиони няма да му помогнат. Затова може би той се е отчаял от всичко — чувствува, че няма никакво богатство… онова богатство, каквото притежаваше мисис Уилсън, когато дядото умираше в нейната палатка. Не мислете, че ви държа проповед, но ако човек гледа цял живот да мъкне богатства в леговището си като прерийно куче, не може в края на краищата да не се отчае. — Кейси се ухили. — И все пак думите ми прозвучаха като проповед.
Слънцето беше почнало да пече немилостиво. Бащата каза:
— Не е зле целите да се скрием под водата. Иначе здравата ще ни изгори това слънце. — И той се натопи чак до брадата в бавно течащата вода. — А ако не те е страх от работа, тогава?
Възрастният мъж изправи гръб и го погледна.