Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Но откъде да започне? Смайт бе казал, че къщата е пълна с гости, както и че коридорът е пълен със стражи, но сега беше необяснимо празен. Не можеше да очаква да остане празен, докато опитваше всяка от на пръв поглед поне трийсетте врати. А и… имаше ли надежда Селесте да е жива?
Подмина първите врати. Ако това, което се бе случило на Аспиш или херцога (на Чан му бе трудно да намери по-омразен член на кралската фамилия), бе послужило да прекъсне церемонията в голямата зала, то той щеше да се заеме да създава колкото се може повече допълнителен смут. Извади камата от бастуна. Все още нямаше никого. Беше стигнал до средата на коридора. Възможно ли бе всичко да е започнало?
Спря. Вратата от лявата му страна беше открехната. Промъкна се към нея и надникна през пролуката: тясна ивица от стая с червен килим и червени тапети и лакирана поставка с китайска ваза. Заслуша се… и чу шумолене на дрехи и тежко дишане. Дръпна се, ритна вратата и се втурна вътре.
Пред него на килима стоеше мекленбургски войник със смъкнати до коленете панталони, които отчаяно се мъчеше да вдигне, като същевременно безпомощно посягаше към сабята си — коланът и ножницата се бяха оплели около глезените му. Чан имаше време само да види как изражението му се променя от срам към изненада, преди да забие камата до дръжката в гърлото му и да задави тревожния му вик. Измъкна острието и се отдръпна като бикоборец от струята кръв. Войникът се строполи на една страна, задникът му се белееше под висящите краища на ризата му.
Имаше ли друго нещо, което да показва човешката безпомощност така като оголените гениталии и задници на мъртъвците? Чан не мислеше, че има. Може би самотна захвърлена детска обувка… но това беше проста сантименталност.
До мъртвия войник на килима лежеше богато облечена жена, роклята й бе вдигната на кръста, косата й бе разрошена, лицето й лъщеше от пот около зелената маска с мъниста. Очите й бяха диви, примигваха, дишането й беше хриптящо и измъчено… но тялото й изглеждаше отпуснато, все едно спеше. Войникът очевидно се беше канел да я насили, но пък долните й дрехи бяха свалени едва наполовина — явно Чан бе осуетил намерението му. Отсъстващото изражение на жената показваше дълбокото й безразличие. Чан застана за миг над нея, погледът му бе привлечен както от хубостта й, така и от потрепванията и спазмите, които разтърсваха тялото й, сякаш имаше някакъв припадък. Запита се колко ли време е отнело на войника да премине от подслушването на учестеното й дишане от коридора през предпазливото влизане и воайорството до същинското насилие. Затвори вратата — коридорът все още бе пуст — и се наведе, за да оправи дрехите на жената. Посегна да махне косите от лицето й и откри под главата й като възглавница това, което невиждащите й очи явно поглъщаха така жадно — блестяща книга от синьо стъкло.
Въздишките на жената се извисиха до стонове, кожата й беше гореща и зачервена като при треска. Чан я подхвана под мишниците и я вдигна от книгата, като примижа от яркия блясък на непокритото стъкло. Докато я издърпваше, жената заскимтя като сънено кученце, което са издърпали от цицката на майка му. Той я остави на земята и потръпна — светлината от книгата пронизваше мозъка му. Затвори книгата, устните му бяха разтеглени в гримаса, дори през кожените си ръкавици почувства странното пулсиране, когато я докосна, и протестиращата енергична съпротива, когато я затвори. Жената не издаде повече звук. Чан я загледа, докато небрежно бършеше камата си в килима — и без това беше червен. Дишането на жената постепенно се успокои и очите й се избистриха. Той внимателно смъкна маската от висящи мъниста. Не я познаваше. Беше просто поредната от благородните дами и господа, оплетени в коварната мрежа на Харшморт Хаус.
Изправи се и взе една възглавница от близкото канапе. Разпра единия край с камата си, грубо я обърна с хастара навън и по пода се посипаха пожълтели топки памучен пълнеж. Внимателно пъхна книгата в калъфката и се изправи. Дамата щеше сама да се погрижи за себе си, когато се събудеше, и щеше да се чуди на тайнственото си избавление… а ако започнеше да пищи, щеше да причини суматохата, която той искаше.
Тръгна към вратата и спря, за да огледа стаята. Нямаше друга врата… и все пак нещо привлече погледа му. Тапетите бяха червени на златни кръгчета, десенът напомняше на флорентински. Мина през стаята до една част от тапетите на височината на главата му. В средата на един от златните кръгове платът сякаш беше одърпан. Натисна с пръст мястото и кръгът хлътна навътре. Шпионка. Чан мина покрай жената, която сънено тръскаше глава и се мъчеше да се надигне, и излезе в коридора.