Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Той изви шията си към неподвижното лице на Тан’елкот, сякаш искаше да го целуне.
— Не ме оскърбявай повече. Не обичам това.
Тан’елкот се опита да заговори, но остатъчният ефект от шоковите разряди му позволи да издаде само нечленоразделни звуци.
Това си имаше и добрата страна — той още не беше поел напълно контрола над себе си. Спомни си за Фейт, за връзката ѝ с речното божество и се вкопчи в тази мисъл. Ако можеше да я удържи в себе си, щеше да се справи с всичко това. Достатъчно беше да оцелее. Щеше да стане отново Ма’елкот и щеше да има силата да се разплати стократно за всички унижения.
— Но не точно това ме разгневи наистина. — В гласа на Колбърг нямаше гняв. В него нямаше нищо човешко. — Разгневих се, когато започна да дрънкаш, че Майкълсън още е жив. Сега, когато разкрием, че той наистина е жив, ще спечелиш доверието на публиката. Мислеше си, че това е много умно. То беше много умно. Но има едно нещо, което трябва да разбереш за мен. — Той се наведе и хвана Тан’елкот за китката. — Умниците възбуждат апетита ми.
Той наведе лицето си така, сякаш искаше скромно и почтително да целуне ръката на бившия император — но вместо това сключи устни около кутрето на Тан’елкот и го засмука като евтина проститутка, настройваща се за фелацио. Тан’елкот се опита да каже нещо, но все още не можеше да произнесе нищо членоразделно.
Колбърг стисна зъби.
— … гънх… гътх… — простена бившият император.
Колбърг дъвчеше пръста му, ръфаше го, трошеше костиците му като куче, опитващо се да се добере до костния мозък; после обърна главата си настрани и обхвана основата на пръста с кътниците си. Натисна с челюст отново и откъсна пръста. Плисна кръв и Колбърг притисна устни към раната и засмука жадно.
Вътрешностите на Тан’елкот се свиха в спазъм и той повърна право върху коленете на Колбърг. От празнотата на неизползвания му стомах изригна тънка струя прозрачна течност и се спусна надолу по панталона и обувките му. Колбърг сви рамене и пусна бившия император да се свлече на пода; един от полицаите притисна парцал към кървящата рана.
Колбърг няколко секунди дъвка отхапания пръст, после преглътна. Усмихна се на Тан’елкот с окървавените си устни.
— Ето — рече той дрезгаво. — Сега вече разбираш.
Бившият император се тресеше, опивайки се да си поеме въздух и да спре напиращия към гърлото си нов пристъп на повръщане.
Фейт — мислеше си той. — Не знае още за Фейт.
— Кажи го. Кажи, че разбираш.
Тан’елкот извърна поглед — надолу, нанякъде, където не се вижда лицето на тварта.
Под джинсите на Колбърг ясно си личеше как се надига членът му.
— Кажи го — повтори Колбърг. — Още съм гладен.
Тан’елкот се опита да овладее вцепенените си отпуснати устни и език.
— Рр’бирам… — промърмори той. — Рр’бирам.
Колбърг направи жест и облечените в ръкавици ръце отмъкнаха треперещото тяло на Тан’елкот до другия край на залата, където го настаниха на стол пред бюро с детски размери. Върху бюрото имаше екран с логотипа на „Приключения без край“: рицар с броня върху крилат кон, вдигнал се на задните си крака.
По врата му се плъзна горещ дъх и край ухото му се разнесе плътният и мазен глас:
— Ти май искаше да говориш с Борда на директорите, а? — прошепна топло, почти любовно Колбърг. — Искаше да им разкажеш за мен, а? Тогава сигурно ще ти бъде интересно да узнаеш, че те ни наблюдаваха през цялото време?
Постепенното връщане на двигателните функции на Тан’елкот го накара да се разтрепери неконтролируемо.
— Т-т-така ли? — заекна той. — Н-н-наистина?
— Професионалист Тан’елкот — обади се дигитализиран глас от екрана, — беше ви казано, че Работник Колбърг се ползва с пълното ни доверие. Или имате проблеми с мисленето? Или думата ни ви е недостатъчна?
— Т-т-това ч-ччудовище… т-т-тази т-т-твар, която използвате…
— Хм, изглежда, има някакво… неразбиране… от ваша страна, Професионалист. Работник Колбърг не работи за нас.
— Т-т-така ли? Н-н-но…
— Ни най-малкото. Всъщност е точно обратното. Ние работим за него.
В този момент Тан’елкот желаеше само едно — да може отново да овладее тялото си, за да запуши устата си с пръсти, искаше му се да може да владее гласа си, за да закрещи, само и само да не чуе следващите думи, които вече знаеше какви ще бъдат:
— Както и вие.
Логото угасна. Екранът беше толкова пуст, колкото и погледът на Тан’елкот.
Сега вече беше разбрал. Най-накрая, когато вече беше твърде късно, беше разбрал. Беше си мислил, че твори история, че фракталното му дърво свят расте съобразно неговата воля. Беше си позволил да се заблуди.