Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Ти — каза замислено той, все още коленичил на пода — не си отборен играч.
5.
Колбърг се изправи и се приближи толкова много до Тан’елкот, че на бившия император му се наложи да се извърне, за да не усеща зловонния му дъх.
— Мисля, че общо взето, си те бива, но, виждаш ли, има два-три неща, които още не си разбрал.
Какво знае? Какво му е известно за Фейт? Тълпата, населяваща съзнанието на бившия император, ломотеше и се свиваше от страх, но той беше нещо повече от тях; той беше Тан’елкот и нямаше да се уплаши.
— Ето какво разбирам: няма да посмееш да ме нараниш — заяви той твърдо. — Аз не съм обикновен Работник, който може да изчезне безшумно и безследно. Единственият ти шанс е да ме пуснеш и да се молиш да си държа устата затворена.
Колбърг се вдигна на пръсти, така че върхът на главата му почти докосна брадичката на Тан’елкот; после завъртя лицето си към бившия император, облъхвайки го с противния си дъх.
— Ти все още не разбираш.
Тан’елкот отстъпи крачка назад — никаква сила на духа не би помогнала на стомаха му да понесе това зловоние — и би се отдалечил и още повече, ако не се беше натъкнал на стената от застаналите зад гърба му сопита.
— Имам приятели и почитатели в самия Конгрес на Незаетите, разбираш ли това? Аз не мога да бъда задържан или наранен, както и Каин. Твоят собствен Борд на директорите е загрижен за моето благополучие — и си представям колко биха били… разтревожени… от твоя начин на живот.
Колбърг се отдалечи на пръсти, наведе глава към рамото си и присвивайки очи, изгледа бившия император. Гумените му устни се разтеглиха в мрачна усмивка.
— Нека да ти обясня.
В този момент върху врата на Тан’елкот се стовари шокова палка и той рухна върху кървавата каша на пода, конвулсивно гърчейки се. Един от социалните полицаи го изрита прецизно в слабините, друг — в ребрата, трети — в бъбреците, а четвърти се зае да обработва главата му. Той не можеше да направи нищо, освен да се гърчи по пода — разрядът от шоковата палка беше парализирал периферните му двигателни нерви и крайниците му не се подчиняваха на волята му.
Тан’елкот простенваше след всеки ритник и щеше даже да се разплаче, ако му беше останала сила за това. С всеки удар по тялото му преминаваше шокова вълна, която пренасяше безличната злоба на социалните полицаи през всичките защитни механизми на организма му. Безпомощността набръчкваше кожата му, проникваше в кръвта му, преминаваше като червеи между сноповете на мускулите му и се забиваше в костите му.
Социалните полицаи го пребиха безстрастно и изключително професионално. Това, че един от тях само преди минути го беше докоснал съвсем по човешки, правеше болката му още по-голяма.
6.
Сигурно беше изгубил съзнание, вероятно повече от веднъж. След неопределен интервал от време побоят приключи.
Съзнанието му се връщаше постепенно заедно с поток от усещания, нарастващ, сякаш някой увеличаваше интензивността на света. Лекият дискомфорт, подобен на онзи, който изпитваше след твърде дълго пребиваване в състояние на ментално зрение, се сменяше от изгаряща, пулсираща болка в ребрата и в бъбреците, а в слабините му придобиваше вид на шип, забит в тестисите му — остра и същевременно тъпа болка, вече позната, но така свиваща червата му, че започваше да му се повръща.
И светлината — бледата кървава светлина, процеждаща се през затворените му клепачи. При опита си да примижи срещу нея кървящото и подуто лице се сгърчи от болка. Някой държеше главата му в топлите си и мокри колене; той се боеше да отвори очи. И миризмата — тази зловонна смрад на хищник…
Тази миризма му казваше повече, отколкото би видял с очите си.
— Сега разбираш ли? — попита Колбърг, поглаждайки лицето му. — Сега на една вълна ли сме?
Тан’елкот потрепна.
Неволно.
Лицето му пламна от внезапен срам, от унижение, от осъзнаване на собствената му уязвимост. Някаква безпристрастна част от собствения му разсъдък абстрактно обмисляше това, изумявайки се от емоционалния ефект от баналното физическо насилие.
Колбърг чакаше с търпението на влечуго, но Тан’елкот нямаше сили да отговори.
— Е — рече равнодушно Колбърг, — както може би се досещаш, интервюто ти с Шоумен Клиърлейк не ми се стори много забавно. Никак. Мислиш си, че може да не изпълня моята част от сделката. Това е оскърбително. Мислиш, че можеш да използваш общественото мнение и политически натиск, за да ме накараш да направя това, което искаш. Това е още по-оскърбително.