Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Погледнах го и в същия миг, когато на лицето му все още стоеше насмешливата гримаса, а ръката му висеше във въздуха след споменатото движение, разбрах, че връщане назад няма. Това не беше внимателно опипвана на водата с крак, не беше и равномерната тяга на течението отдолу или околовръст водовъртежа, а неудържимият вихър на самия въртоп. Би трябвало да се досетя, че така и ще стане.
И без да свалям очи от него, казах почти шепнешком:
— Аз ви помолих, едва не паднах на колене.
На лицето му се изписа недоумение.
— Направих всичко възможно — казах. — Помолих ви.
— Но какво има? — попита той.
— Познато ли ви е името Литълпо? — попитах все тъй тихо.
— Литълпо? — сбърчи чело той, мъчейки се да си спомни.
— Мортимър Л. Литълпо — казах. — Не го ли помните?
Кожата на лицето му съвсем се сбърчи и образува нещо като удивителна между гъстите ръждивочервеникави вежди.
— Не — отвърна и поклати глава. — Не си спомням.
И наистина не си спомняше. Бях убеден в това. Да, не помнеше дори Мортимър Л. Литълпо.
— Добре — продължих, — а помните ли компанията „Америкън илектрик пауър“?
— Как да не я помня? Та аз им бях юрисконсулт цели десет години. — Той дори не трепна.
— А помните ли как ви дадоха тази длъжност?
— Чакай да видя… — започна и на мен ми стана ясно, че наистина беше забравил, че се ровеше в миналото и се мъчеше да си спомни. После се изправи в креслото и каза: — Сетих се, разбира се. Чрез господин Сатърфийлд.
Но сега трепна. Куката беше захванала месо, това не ми убягна.
Почаках цяла минута, без да свалям поглед от него, а той, седнал съвсем изправен в креслото, ме гледаше право в очите.
— Е — попитах меко, — няма ли да промените решението си? За Макмърфи.
— Казах вече.
Чувах дишането му и повече от всичко на света ми се щеше да разбера какво става в главата му, защо седи така изправен и ме гледа право в очите, след като куката се е забила в месата му.
Пристъпих към моето кресло и се наведох да взема плика, който лежеше на пода. После отидох до него и сложих плика на коленете му.
Той впери очи в плика, но не го докосна. После вдигна поглед към мен — твърд, немигащ поглед — и в жълтите ахати не се четеше никакво недоумение. След това, без да каже дума, отвори плика и зачете документите. Светлината беше лоша, но той не се навеждаше към тях. Вдигаше ги един по един на височината на лицето си. И ги изчете много внимателно. После остави внимателно и последния на коленете си.
— Литълпо — произнесе той замислено и млъкна. — Знаеш ли, дори не си спомних името му — каза, чудейки се сам на себе си. — Кълна ти се, дори името му бях забравил. — Млъкна пак. — Можеш ли да си представиш? Да забравя дори името му.
— Случва се — казах.
— Знаеш ли — продължи той все така учуден, — седмици наред, дори месеци понякога… не съм се сещал за… — той докосна хартиите с отеклия си старчески показалец — за всичко това.
И млъкна, задълбочен в себе си.
После проговори:
— Понякога… понякога ми се струва, че това изобщо не се е случило. Поне не с мен. Може би се е случило с другиго, но не с мен. После започвам да си спомням, но като се сетя, в първия миг си казвам: не, това не може да се е случило с мен. — Той вдигна глава и ме погледна право в очите. — Но ето че се е случило.
— Да — казах, — случило се е.
— Да — кимна той, — но на мен и досега не ми се вярва.
— На мен също — казах.
— И на това съм благодарен, Джек — каза той с крива усмивка.
— Мисля, че се досещате какъв ще бъде следващият ход — обадих се аз.
— Досещам се. Твоят началник ще се опита да упражни натиск върху мен. Да ме шантажира.
— „Натиск“ е по-хубава дума — отбелязах.
— Хубавите думи вече не ме интересуват. Човек толкова дълго живее сред думи. После изведнъж се оказва стар и остават само делата, а думите престават да играят всякаква роля.
Свих рамене.
— Както кажете — отвърнах, — но мисля, че разбрахте същината на работата.
— Нима не знаеш — впрочем твоят началник е длъжен да знае това, понеже се пише юрист, — нима не знаеш, че това тук — той почука с показалец по документите — не върши работа за пет пари. Пред съда. Та това е станало преди двайсет и пет родини. А и нямате никакви свидетели. Освен тази Литълпо. Но тя е безпредметна. Всички са мъртви.