Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— А сега мисля, че е време да загърбим военните гледки и да се насочим към по-лицеприятни такива — към въпросите за любовта и брака! — измърка хитро майка ми и ме прегърна през раменете.
— Марс среща Хименей, а? — излая Лудовико. — Вярно е, девойко, възрадвай се! — И ме погледна с обич, сякаш не бе мой тъмничар, а любим чичо. — Защото утре ще посрещнем в нашия двор твоя годеник, лорд Николо дела Торе от Пиза!
Едва не се строполих на пода.
— Лорд Николо? Тук? Утре? — изрекох напевно колкото сили имах, за да може брат Гуидо да ме чуе.
— Точно така — усмихна ми се снизходително майка ми. — Не е ли прекрасно? Той идва, за да се присъедини към нас и да се запознае отново с теб, кралицата на сърцето му!
Прилоша ми, но единственото, на което можех да се надявам, бе, че тази информация е достигнала до ушите на брат Гуидо в задните редици. После всички поехме към изхода. Аз се приведох, уж за да си оправя обувката, но всъщност исках да изчакам брат Гуидо да ме настигне. Когато го видях, се престорих, че се спъвам и протегнах ръка, за да се хвана за него. Получи се.
— Хей, ти! — провикна се Мавъра отгоре. — Помогни на госпожицата да изкачи стъпалата! Няма сили, горкичката, откакто получи новината, че любимият й пристига!
Знаех, че двамата с брат Гуидо разполагаме с шест завоя на спираловидната стълба, за да си кажем каквото искаме. Отне ни дори по-малко.
— Довечера идвам при теб, както говорихме! — прошепна ми той, но толкова тихо, че едва успях да различа гласа му от стъпките на групата ни. — След вечернята!
— Но не чу ли какво казаха? Утре очакват Николо! Той веднага ще те познае!
Това определено го стресна. Но бързо се стегна и рече:
— Ще се скрия във войнишките редици. Той няма да може да ме познае сред толкова пешаци.
Нямаше време да му обяснявам, че майка ми може и да го е виждала само веднъж, на сватбата на Медичите, обаче Николо бе израснал с него. Затова минах директно на въпроса.
— Позволи ми да ти кажа едно! — изсъсках. — Някога познавах много такива от резбата на братовчед ти и ти гарантирам, че онова, което най-много обичат да правят, е да оглеждат войниците! — Почти бяхме стигнали вратата. — Освен това от утре ме поставят под охраната на личната гвардия на баща ми! А можеш да ми вярваш, че те си знаят работата!
Това вече го убеди.
— Много добре — прошепна нежно. — Тогава тази вечер тръгваме! Бъди готова!
Кимнах бързо. Последен завой към светлината, последен въпрос.
— Какво каза накрая на латински онзи тоскански инженер?
Той ме погледна неразбиращо, но преведе:
— Пролетта прогонва зимата.
Останалата част от деня прекарах в трепетно очакване. Симптомите ми бяха до болка познати от деня преди бягството ми от Венеция, което планирах. Изгубих всякакъв апетит и се превърнах във ветропоказател, въртящ се между посоките на възбудата и страха. Бузите ми горяха, клепките ми пламнаха — дотолкова, че на път за литургия в носилката на херцог Сфорца майка ми ме попита дали нямам треска. При което лорд Лудовико ме шляпна през гърба, сякаш двамата бяхме седнали на по чашка грапа в кръчмата, и избоботи:
— Да бе, треска! Ама треската на Купидон! Защото нищо друго не слага цъфнали рози върху бузите на млада девица и ярки искри в очите й, освен събирането с голямата й любов! Помнете ми думата, дожаресо, това са симптоми, насочващи към само една болест — Дела Торе!
Докато се изкашлях от удара и се усмихвах учтиво, си мислех, че домакинът ни всъщност не знае колко е близо до истината. Бе познал, че треската ми е вследствие от мисълта за предстоящото ми събиране с голямата ми любов, както и че болестта се нарича Дела Торе, само дето бе сгрешил клона на това семейно дърво, когото обичах.
И така, аз се озовах в третата миланска базилика за един ден. Дадох си сметка, че откакто пристигнах в този град, съм влизала в повече църкви, отколкото през всичките последни четири години, взети заедно. Този път се намирахме наистина в голямата катедрала — отвън с гора от остри върхове, отвътре — с величествена колонада. Светлината проникваше през дъгоцветното стъкло със зеленикав отблясък, превръщайки колоните в кости — издигаха се нагоре и се виеха като гръден кош на великан. Този път бях не пророк Данаил в бърлогата на лъва, а пророк Йона в корема на кита. Отново бях погълната от звяр — дали щях да мога да избягам от този град? Службата продължи цели два часа, но не чух нито дума от нея.