Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Когато се върнахме в замъка, безпокойството ми се засили — до вечерята, на която тази нощ бях поканена, макар да нямаше никакъв смисъл — и без това не можах да сложа хапка в устата си. Знаех си, че след вечерня трябва да съм обратно в килията си, затова се извиних с лъжата, че трябва да бъда свежа за пристигането на бъдещия ми съпруг. Майка ми като че ли ми повярва, но въпреки това изпрати с мен двама войници, които да ме отведат до килията и да я заключат.
Озовала се обратно в килията, нямаше кой знае какво да приготвям. Брат Гуидо ми бе казал да бъда готова. Но аз отдавна се бях научила да нося всичко най-важно за мен на гърба си. Още преди си бях избрала най-топлата пелерина, в която бях скрила маската на майка ми. Всичко това бях свила на вързоп, който бе поставен върху единственото столче в помещението. И сега се бях отпуснала върху сламеника, очаквайки да чуя съдбовния звук на камбаната, който щеше да го доведе. И когато едната, след нея втората и накрая третата църква обявиха с камбаните си края на вечерната служба, чух пред вратата си тътрене на крака и завъртане на ключ. Толкова скоро? Сърцето ми скочи в устата, а аз — на крака.
Вратата се разтвори широко.
Появи се майка ми.
Шеста глава
Тя веднага се усмихна, но с това не стопи страховете ми. За моята майка приятелското изражение не значеше нищо — дори и да целеше да те убие, пак щеше да се усмихва ли, усмихва, докато забива ножа в гърдите ти. Погледнах я в очите както подплашен заек — лисица и се опитах да й внуша да не ме пита защо пелерината ми е на столчето. Това, естествено, бе първото място, към което се насочи. Бутна кожата на земята и седна. Изтръпнах от страх да не би откраднатата маска да се изтърколи, но за мое огромно облекчение тя си остана вътре във вързопа и майка ми изобщо не я забеляза. Помислих си, че ще ме попита защо все още съм облечена с роклята си, но после се сетих, че само след няколко удара на сърцето в тази килия ще бъдат достатъчни, за да й отговорят на въпроса.
Тя се настани на ниското столче, облечена в най-красивата си премяна, и се огледа. И пак прие различен нюанс на дъгата. Изглеждаше силно притеснена и говореше колебливо — така, както никога не я бях виждала. Изглеждаше искрено разтревожена заради условията, в които се намирам.
— Без легло! Без стъкла на прозореца! Но аз не… Нямах представа… — После насочи към мен зелените си очи и за първи път ме погледна умолително. — Дойдох да те помоля — изломоти неуверено. — Позволи ми да те закрилям! Позволи ми да те опазя! Защото ако избягаш, ако не се подчиниш, ако се опиташ да предотвратиш онова, което е в ход, онези, които сега държа на разстояние от теб, пак ще те погнат!
С ужас осъзнах, че тя има предвид Кириак Меланхтон — прокаженият убиец, наемникът на Лоренцо Медичи, когото почти бях забравила през престоя си във Венеция. И за първи път осъзнах колко студено може да бъде извън обятията на майка ми.
— Искам да те видя омъжена — продължи тя. — Омъжена, щастлива и с деца, израстващи като лози около масата ти! Аз никога не съм видяла как децата ми растат — допълни тъжно и сякаш изведнъж остаря.
Аз не се приближих до нея, за да я прегърна, не й казах нищо. Но зад маската на каменното си изражение, пряко сили, аз бях значително развълнувана заради онова, което беше изгубила, заради всичко, което си бе причинила с нашата раздяла.
Тя се приведе към мен и прошепна:
— Лучана, искам най-доброто за теб! И в този смисъл аз наистина съм твоята вера мадре.
Ръцете ми почти се вдигнаха към врата й, но аз ги задържах. Тя ме целуна по бузата и си тръгна.
Вцепених се. Онемях. Не можех да повярвам, че тя си спомня онова, което някога й бях казала. Бях изрекла думите вера мадре само веднъж, когато се бях събудила до нея в онази гондола във Венеция. Тогава тя просто се бе изсмяла. И затова оттогава насам никога не бях използвала този израз, нито дори наум. Шестнайсетгодишната ми мечта бе погубена, представата ми за топлата и любяща майка се бе разбила като фалшивия идол, какъвто и беше.
Когато тя си тръгна, чух нови стъпки и отново застанах нащрек. Това беше камбио ди гуарди — смяната на караула. Вцепених се. Въпреки че майка ми никога не би разпознала брат Гуидо насред цял батальон войници, няма начин да не го познае, ако се размине само с него по тесния коридор.
Но не. Очевидно и тя беше развълнувана от краткия ни разговор не по-малко от мен, защото я чух да отминава, след нея и стражът, и брат Гуидо — вече познавах стъпките му — бе отново пред моята врата.