Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Беше световната премиера на сакото, което тя настоя да купи, ако иска да го придружи в Тюбинген за представянето на неговата „История на европейската мисъл“. А Адриа, седнал на масата до тези светила, които го представяха, погледна към нея и си казах Сара, живот мой, това е сън. Не задълбоченото, добросъвестно и прочувствено слово на Каменек, с леки и дискретни залитания към един по-личен и субективен тон; не въодушевеното изказване на професор Шот, който уверяваше, че Die Geschichte des europäischen Denkens388 е мащабно изследване, което трябва да се разпространи из всички европейски университети, и ви моля да я прочетете незабавно. Моля? Не, настоявам да я прочетете! Ненапразно професор Каменек се позова на Исая Бърлин и на неговите Personal Impressions (vid. supra). Би трябвало да добавя, ако ми позволите, професор Каменек, недвусмислените позовавания на Ардевол, които се съдържат както в разговора на Бърлин с Яханбеглу389, така и в каноничната биография на Игнатиев390. Не, нищо от това не е чудото, Сара. Дори die Lesung391, което сигурно ще се проточи цял час. Не е това, Сара. Чудото е да те видя тук, на стола, на който съм седял толкова пъти, с твоята тъмна коса, прибрана на опашка, която пада на гърба ти, гледаш ме с едва сдържана усмивка и си мислиш колко съм хубав с новото сако, е, професор Ардевол?
– Извинете, какво казахте, професор Шот?
– Какво е вашето мнение?
Моето мнение. Боже мой.
– Любовта, която движи слънцето и звездите392.
– Какво? – учуден, професорът поглежда към публиката, после поглежда объркан към Адриа.
– Знаете ли, влюбен съм и веднага губя нишката на разговора. Може ли да повторите въпроса?
Стотината присъстващи не знаеха да се смеят ли, или не. Неспокойни погледи, полузамръзнали заешки усмивки; накрая Сара избухна в смях и всички я последваха.
Професор Шот повтори въпроса. Професор Ардевол отговори съвсем точно, очите на мнозина заблестяха от интерес и аз си помислих животът е прекрасен. А след това прочетох третата глава, най-личната, в която описвам как стигнах до откритието за историческата природа на познанието, без да съм прочел нито един ред от Вико. И шокът, който изживя, когато го откри благодарение на професор Рот, който, за съжаление, вече не е между нас. И докато четях, все си мислех, че преди много години Адриа беше избягал в Тюбинген, за да ближе раните си след неочакваното и необяснимо изчезване на Сара, която сега се смееше доволна пред него; че преди двайсет години се разхождаше из Тюбинген и чукаше на поразия, както много точно беше отбелязано при представянето, и в аудиториите на университета търсеше във всяко срещнато момиче някоя черта, която да му напомни за Сара. А сега тя стоеше пред него в аудитория 037, по-зряла, гледаше го с иронична гримаса как затваря книгата и казва една книга като тази изисква много години работа и аз се надявам да не ми хрумва да пиша друга такава още много, много, много години, амин. И присъстващите, въодушевени, почукаха вежливо с кокалчетата на пръстите по масата. А след това – вечерята с професор Шот, декана фрау Фартен, развълнувания Каменек и две преподавателки, доста мълчаливи и стеснителни. Едната, като че ли нисичката, каза тихичко, че била трогната от начина, по който Каменек е обрисувал доктор Ардевол като човек, и Адриа похвали професор Каменек за неговата чувствителност, а той наведе очи, малко смутен от неочакваните комплименти. След вечерята Адриа заведе Сара на разходка в парка; на гаснещата дневна светлина от него лъхаше остър мирис на студена пролет, а тя повтаряше колко красиво е всичко това. Нищо че е студено.
– Казват, че днес ще завали сняг.
– Пак е красиво.
– Когато ми беше тъжно и мислех за теб, винаги идвах да се разхождам тук. И прескачах през оградата на гробището.
– Позволено ли е?
– Виждаш ли? Прескочих.
Тя също прескочи, без да се замисли. На трийсетина метра видяха входната врата, беше отворена и Сара с мъка успя да сдържи нервния си смях, сякаш й беше неудобно да се смее в дома на мъртвите. Стигнаха до последния гроб и Сара прочете името заинтригувана.
– Кои са? – попита майорът без звезди.
– Германци от съпротивата.
Майорът се приближи до тях, за да ги разгледа по-добре. Мъжът беше на средна възраст, приличаше повече на чиновник, отколкото на партизанин, а тя изглеждаше като мирна домакиня.