Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– И аз те обичам, Сара.
Тя се обръщаше и погледът й преминаваше от белия лист върху моето бледо лице (много бледо според смелия Черен орел), трябваха й три секунди, за да се усмихне, защото й беше много трудно да се откъсне от своите неща, от загадките си, от тайните си, от загадъчните си сълзи. Но бяхме щастливи. А сега, на излизане от гробището в Тюбинген, ми каза ти пиши, аз съм до теб.
Когато е студено, макар да е пролет, стъпките в нощта звучат по-различно, сякаш самият студ вдига шум. Това си помисли Адриа, докато вървяха мълчаливо към хотела. Нощни стъпки на двама щастливи души.
399 Храна, приготвена според предписанията на юдаизма. – Б. пр.
* * *
– Sie wünschen?400
– Адриа Ардевол? Адриа? Ти ли си?
– Ja.401 Да. Бернат?
– Здравей. Можеш ли да говориш?
Адриа погледна към Сара, която си сваляше анорака и се готвеше да дръпне пердетата на стаята в хотелчето „Ам Шлос“.
– Какво правим? Какво искаш?
В това време Сара успя да си измие зъбите, да си облече пижамата и да си легне. Адриа повтаряше аха, да, разбира се, разбира се, да. Накрая реши да не казви нищо и само да слуша. След пет минути в мълчание погледна към Сара – тя гледаше тавана и се оставяше да я люлее тишината.
– Слушай, ами... Да. Да. Разбира се.
Още три минути. Струва ми се, че ти, любима, мислеше за нас двамата. От време на време те поглеждах с крайчеца на окото и виждах как криеш доволната си усмивка. Струва ми се, любима, че се гордееше с мен, и аз се чувствах най-щастливият мъж на света.
– Какво, какво?
– Малкия, ама ти слушаш ли ме?
– Разбира се.
– Тогава виж: това е. И аз съм...
– Бернат, може би трябва да помислиш дали да не се разведеш. Като не става, значи не става. – Пауза. Адриа чуваше дишането на приятеля си от другата страна на линията. – Нали?
– Да, обаче...
– Как върви романът?
– Никак. Как искаш да върви при тая бъркотия? – Далечно мълчание. – Освен това не мога да пиша и на всичко отгоре ти искаш да се разведа.
– Аз не искам да се развеждаш. Нищо не искам. Искам само да те видя щастлив.
Още три минути и половина, накрая Бернат каза благодаря, че ме изслуша, и реши да затвори. Адриа поседя още няколко секунди пред телефона. Стана и дръпна леко тънкото перде. Навън валеше тихо сняг. Почувства се защитен до Сара. Почувствах се защитен до теб, Сара – тогава беше невъзможно да си представя, че сега, когато ти пиша, ще живея на открито, незащитен.
400 Какво желаете? (нем.). – Б. пр.
401 Да (нем.). – Б. пр.
42
Върнах се от Тюбинген надут като пуяк и наперен като паун. Гледах толкова отвисоко на човечеството, че се питах учуден как останалите хора могат да живеят толкова приземено. Докато един ден отидох да изпия едно кафе в барчето на факултета.
– Ей, здравей.
Още по-хубава е. Бях седнал наблизо, без да я забележа.
– Ей, как сме?
Да, още по-хубава. От няколко месеца раздразнението, което не пропускаше да демонстрира, когато бях наблизо, се беше смекчило. Може би й беше омръзнало. Може би защото й беше провървяло.
– Добре съм. А ти? А в Германия мина много добре, нали?
– Да.
– Но на мен повече ми харесва „Естетическата воля“. Много повече.
Глътка кафе. Хареса ми това принципно изявление.
– На мен също, но нека си остане между нас.
Мълчание. Глътка кафе аз, глътка кафе с мляко тя.
– Много си добър – каза след малко.
– Моля?
– Вече казах. Много си добър.
– Благодаря. Аз...
– Не. По-добре не разваляй момента. Мисли и от време на време пиши по някоя книга. Но не пипай хората. Стой си настрана, разбираш ли?
Допи кафето си на една глътка. Много исках да ми обясни думите си но съзнавах, че е глупаво да човъркам по този въпрос. Още повече че не ти бях казал нищо за Лаура. Не ти бях казал нищо, въпреки че можех да го направя без проблем. А сега, вместо да се хвърли в атака, тя ме хвалеше. И преди месец покрай преустройството беше избрала бюрото срещу моето, сега, когато най-после си имах собствено бюро. Трябваше да свикна с този нов тип отношения с Лаура. Даже си помислих, че така нямаше да се налага изобщо да ти говоря за тази жена.
– Благодаря, Лаура – казах.
Тя удари два пъти с кокалчетата на пръстите по масата и си отиде. Трябваше да почакам мъничко, за да не я срещна, докато се качва по стълбите. Но си помислих, че е по-добре, че Лаура не ми се муси. А Омедес веднъж ми каза, че Лаура Байлина, знаеш ли я, онази русичката, толкова сладка, че ти се ще да я схрускаш? Та тя чете страхотни лекции. Омаяла е всички. Ами радвам се, си помислих. А освен това си помислих, че със сигурност всички долни номера, които съм й погаждал, са й помогнали да стане по-добра. А на Омедес отговорих казаха ми вече, от време на време трябва да се появява по някой свестен преподавател, нали?