Изповядвам

Забеляза, че докторът сдържа усмивката си.

– Хареса ли ви Бебенхаузен?

– Много.

– Това е моят изгубен рай. – Доктор Мюс отпъди с ръка един спомен и сега наистина се усмихна: – Много се забавихте – каза.

– Нали ви казах... Когато ми възложиха поръчката, вие се бяхте скрили много добре.

– За да мога да работя и все нещо да поправя. Полюбопитства: – А как се процедира при тези поръчки?

– Много професионално и много... хладно.

Доктор Мюс стана и от едно шкафче, което се оказа хладилник, извади купа, пълна с нещо неоп­ределено, което можеше да е храна. Сложи я на масата заедно с две чинии и две лъжици.

– Ако нямате нищо против... На моята възраст трябва да ям като врабчетата... По малко и често. Иначе може да припадна.

– Хората доверяват ли се на толкова стар лекар?

– Няма друг. Надявам се, когато умра, да не зат­ворят болницата. Преговарям за това с властите в селата Белеке и Киконго.

– Съжалявам, доктор Буден.

– Да. – За неопределеното съдържание на купата: – Това е просо. По-добре просо, отколкото нищо, повярвайте.

Сипа си и подаде купата на събеседника си. С пълна уста:

– Какво искахте да кажете с това, че работата е много студена, много професионална?

– Ами разни неща...

– Моля ви, това ме интересува.

– Означава например, че аз никога не знам кои са моите клиенти. Нито те знаят кой съм, разбира се.

– Изглежда логично. Но как се организира?

– Ами това е сложна процедура. Непрекият контакт все пак е възможен, но трябва да бъдеш много прецизен, за да си сигурен, че винаги се свързваш със съответния човек. И трябва да се научиш да не оставяш следи.

– И това изглежда логично. Но днес вие пристигнахте с колата на Макубуло Джоузеф, а той е непоправим дърдорко и сигурно вече е разказал на всички, че...

– Разказва им това, което аз искам да им разкаже. Поднасям на тепсия фалшива следа. Извинете, че не навлизам в подробности... А откъде знаете, че пристигнах с този таксиметров шофьор?

– Основах болницата „Бебенбелеке“ преди четирийсет години. Знам името на всяко куче, което лае и на всяка кокошка, която кудкудяка.

– Та, значи, от Мариавалд дойдохте право тук.

– Това много ли ви интересува?

– Като хипнотизиран съм. От толкова време мисля за вас. Винаги ли работите сам?

– Не работя сам. Още преди разсъмване три милосърдни сестри вече обслужват пациентите. Аз също съм ранобуден, но не чак толкова.

– Съжалявам, че ви отнемам време.

– Не мисля, че днес има особено значение, че прекъсвате работата ми.

– Занимавате ли се с нещо друго?

– Не. Влагам всичките си сили, за да помагам на нуждаещите се през всички часове на живота, който ми остава.

– Звучи като религиозен обет.

– Да... Все още съм наполовина монах.

– Нали напуснахте манастира?

– Напуснах Ордена на трапистите, напуснах манастира, но продължавам да се чувствам монах. Монах без общност.

– Отслужвате ли литургия и всичко останало?