Изповядвам

* * *

– Ще се настаниш в стаята за гости – каза Сара, за да наруши мълчанието – тримата седяха пред манастира „Санта Мария де Жери“, който, макар че се беше стъмнило, слънцето все така осветяваше откъм Треспуй. Двамата мъже вдигнаха изненадано глава от чиниите със зеленчук.

– Виж, ти сигурно ще останеш няколко дни, нали?

Наистина, Сара, Бернат още не ми беше казал нищо. Знаех, че става дума за това, но се противях, не знам защо. Може би се ядосах, че няма смелостта да ме помоли.

– Ако нямате нищо против.

Винаги съм искал да бъда прям като теб, Сара. Само че съм неспособен да хвана бика за рогата. При това ставаше дума за моя най-добър приятел. И сега, след като изяснихме най-важното, вечерята продължи много по-спокойно. А Бернат взе да обяснява, че той не иска да се разведе, но с всеки ден все повече се караме и ми е мъчно за Льоренс, който...

– На колко години е?

– Не знам. На седемнайсет или на осемнайсет.

– Вече е голям, нали? – казах аз.

– Голям за какво? – попита Бернат и застана нащрек.

– Ако вземете да се разведете.

– Мен ме тревожи това, че не знаеш на колко години е синът ти – каза Сара.

– Нали ти казах, на седемнайсет или на осемнайсет.

– На седемнайсет или на осемнайсет?

– Ами...

– Кога е рожденият му ден?

Гузно мълчание. А ти продължаваше да настояваш – като си навиеш нещо на пръста, никой не може да те спре:

– Е, коя година е роден?

Като помисли малко, Бернат отвърна 1977-ма.

– През лятото, есента, зимата, пролетта?

– През лятото.

– На седемнайсет години е. Voilà.403

Не каза нищо, а можеше да се нахвърлиш срещу този мъж, който не знае на колко години е синът му, горката Текла, с този толкова разсеян тип, който мисли само за себе си, сякаш всички трябва да се въртим около него, нали? И тем подобни. Но ти само поклати глава и запази коментарите за себе си. Вечерята завърши мирно. Сара веднага се оттегли и ни остави сами, за да ме окуражи да го накарам да говори.

– Разведи се – казах му.

– Вината е моя. Не знам на колко години е синът ми.

– Хайде, стига глупости, разведи се и се постарай да бъдеш щастлив.

– Няма да бъда щастлив. Чувството за вина ще ме яде отвътре.

– Вина за какво?

– За всичко. Какво четеш?

– Луис.

– Кой?

– Клайв Стейпълс Луис. Един учен.

– А. – Бернат прелисти книгата и я сложи на масата. Погледна Адриа и каза още я обичам.

– А тя обича ли те?

– Струва ми се, че да.

– Да, но се наранявате един друг и наранявате Льоренс.

– Не. Нали аз... Няма значение.

– Затова бягаш от къщи, нали?

Бернат седна на масата, закри лицето си с ръце и се разплака, като се тресеше неудържимо. Дълго плака, а аз не знаех какво да правя, дали да отида при него, дали да го прегърна, дали да го потупам по гърба, или да му кажа някаква смешка. Нищо не направих. Всъщност направих. Дръпнах книгата на К. С. Луис, за да не ми я намокри. Понякога се мразя.