Изповядвам

– Кажете, аз току-що ви зададох такъв въпрос.

– Защо не се предадохте на правосъдието? Искам да кажа, когато излязохте от затвора, щом сте мислели, че не сте изкупили вината си... тогава...

– В затвора или мъртъв не бих могъл да поправя злото.

– Когато то е непоправимо, какво можете да поправите?

– Ние сме една общност и живеем върху скала, която се носи в пространството, сякаш вечно търсим някакъв Бог сред мъглата.

– Не ви разбирам.

– Предполагам. Искам да кажа, че винаги можеш да поправиш в лицето на един човек онова зло, което си причинил на някой друг. Но трябва да го поправиш.

– И освен това сигурно нямаше да ви е приятно името ви...

– Да. Нямаше да ми е приятно, вярно е. Откакто излязох от затвора, животът ми се състои в криене и поправяне. Със съзнанието, че никога няма да изкупя злото, което съм причинил. От десетилетия нося това у себе си и не съм го доверявал никому.

– Ego te absolvo и така нататък. Нали?

– Не се присмивайте. Веднъж се опитах. Но проблемът е, че моят грях не може бъде опрос­тен, защото е прекалено голям. Посветих живота си на една цел – да го изкупя, знаейки, че когато дойде днешният ден, ще съм все още на стартовата линия.

– Доколкото си спомням, ако покаянието е достатъчно...

– Оставете тези приказки. Какво знаете вие!

– Получих религиозно възпитание.

– И за какво ви послужи?

– Виж кой го казва!

И двамата се усмихнаха отново. Доктор Мюс бръкна под престилката, в ризата. Гостът бързо се наклони над масата и обездвижи ръката му, хващайки го за китката. Лекарят полека извади един сгънат мръсен парцал. Като видя какво е, гостът пусна китката му. Докторът сложи на масата парцала, личеше, че някога е бил срязан по средата, вероятно на две парчета, и го разгъна, сякаш извършваше богослужение. Беше педя и половина на педя и половина, тук-там се виждаха сини и бели нишки, които образуваха каренца. Гостът го гледаше с любопитство. Хвърли поглед към доктора – беше затворил очи. Молеше ли се? Спомняше ли си?

– Как можахте да извършите такова деяние?

Доктор Мюс отвори очи.

– Вие не знаете какво съм извършил.

– Проучил съм документи. Били сте член на лекарски екип, който е нарушавал Хипократовата клетва.

– Вие, въпреки работата, с която се занимавате, сте образован.

– Както и вие. Не искам да изпусна възможността да ви кажа, че ме отвращавате.

– Заслужавам презрението на убийците. – Зат­вори очи и каза, сякаш декламираше: Съгреших против човека и против Бога. В името на идеята.

– Вярвахте ли в идеята?

– Да. Confiteor.

– А чувството на състрадание и милосърдие?

– Вие убивали ли сте деца? – Доктор Мюс го погледна в очите.

– Напомням ви, че въпросите задавам аз.

– Така. Значи знаете какво се изпитва.

– Да гледате как плаче дете, на което одирате на живо кожата на ръката, за да изследвате въздействието на инфекциите... и да не почувствате състрадание.

– Аз не бях човек, отче – призна доктор Мюс.

– Как така, след като не сте човек, сте могли да се покаете?