Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Манон зачака. Не дръзваше дори да си помисли за нещото, което се разпалваше в гърдите ѝ.
Бронуен излезе отпред с развяваща се от хладовития вятър тъмна коса.
- Огнище Ванора ще полети на север.
Друга вещица изопна рамене.
- Силиан също.
Последваха ги и други.
Докато не се събраха водачките и на седемте Върховни огнища.
Докато Гленис не каза на Манон:
- Преди много време Рианон Крочан тръгна на война заедно с крал Бранън. Днес тя е преродена и старите съюзи ще бъдат изковани наново. - Тя махна към вечния пламък. - Запали Огъня на войната, Кралице на вещиците, и призови воините си.
Сърцето на Манон запрепуска толкова диво, че усети пулса си в дланите си, ала въпреки това взе един брезов клон, оставен сред подпалките.
Никой не продума, когато го пъхна във вечния огън.
Червени, златисти и сини пламъци обгърнаха дървото и започнаха да го поглъщат лакомо. Манон извади клона от огъня чак когато се разпали напълно.
Дори вятърът не посмя да смути пламъците, когато го вдигна като факла в новия ден.
Тълпата от крочанки се раздели, отваряйки пътека към огнището на Бронуен. Вещицата вече я чакаше с цялото си сестринство.
Всяка нейна стъпка отекваше като тропот на боен барабан. Като отговор на древен въпрос.
Когато Манон спря, Бронуен впи искрящи очи в нея.
Манон каза само:
- Кралицата ви призовава на война.
И допря пламъка до този в огнището на Бронуен.
Избухна светлина - ярка и трепетна.
Бронуен също взе един клон, вече разпален в огъня.
- Ванора ще полети с теб.
После тръгна с факлата към съседното огнище, където пъхна частицата от свещения пламък. Отново изригна светлина и Бронуен обяви с гръмък, ясен глас в настъпващия ден:
- Кралицата ви призовава на война. Ванора ще полети с нея. А вие?
Водачката отвърна:
- Червена роза ще полети с нея.
И запали собствената си факла, отправяйки се към огнището на следващия клан.
И така огнище след огнище. Докато и седемте в лагера не приеха свещения пламък.
Тогава младата вещица от последния клан взе запалената факла, яхна метлата си и излетя в небето. За да открие по-далечните кланове, предавайки им призива на кралицата.
Манон и Тринайсетте, заобиколени от крочанките, я наблюдаваха, докато не се превърна в димяща точка, която изчезна безвъзвратно от полезрението им.
Манон се помоли безмълвно свещеният пламък в ръцете на младата вещица да гори силно по време на дългия ѝ, опасен полет.
Чак до бойните полета на Терасен.
***
Огънят на войната стигаше до нови и нови огнища.
Пренасяха го през заснежени планини, през гъсти гори, скришом от враговете, дебнещи в небето. През протяжни, мразовити нощи, брулени от свирепия вятър, който сякаш се мъчеше да угаси пламъка до сетната искра.
Но не успяваше - нямаше шанс срещу огъня на кралицата.
Затова го пренасяха от огнище на огнище.
До откъснати от света селца, чиито жители се разпръскваха с ужасени писъци, когато младолика жена се спускаше с метлата си от небесата, стиснала свещената факла в ръка.
Сигнал не за тях, а за неколцината жени, които не побягваха, а тръгваха към пламъка, към ездачката, която викаше:
- Кралицата ви призовава на война. Ще полетите ли с нас?
Жените отваряха сандъци, отдавна скрити по тавански стаи. И вадеха от тях старателно сгънати червени пелерини. Вадеха метли, закътани в килери, зад врати, под легла, овързани със златни или сребърни нишки, или пък с прост канап.
И мечове - древни и красиви - излизаха изпод дъските на пода, от плевни, а остриетата им лъщяха ярко като в деня, когато ги бяха изковали в град, вече потънал в руини.
- Вещици - шепнеха стотици селяни с изцъклени, недоумяващи очи, когато жените ■ излитаха в небето с разпилени от вятъра червени пелерини. - Вещици са живели сред нас толкова време.
От село на село неугасващи огнища лумваха, подклаждани от призива. И неизменно една ездачка излиташе към следващото огнище, към следващия бастион на надеждата им.
- Вещици сред нас! Вещици, тръгнали на война!
Нарастваща вълна от вещици, излитащи с мечове и червени пелерини, с метли, сипещи дългогодишен прах с всеки километър на север.
Вещици, които се сбогуваха със семействата си, без да обяснят защо, които целуваха спящите си рожби и изчезваха сред звездната нощ.
Зовът летеше километър след километър в притъмняващото небе, неудържим и вечен като свещения пламък, предаван от огнище на огнище.
- Полетете, полетете, полетете! - призоваваха вещиците. - Към кралицата! Към войната!