Кралство на пепелта

Като се събуди, нямаше представа колко време е минало. Часове, дни.

Свещта върху тесния перваз на прозореца още гореше, разтопена почти до основата си. Часове, значи. Освен ако не спеше от толкова време, че да се бе наложило да подменят свещта.

Не го интересуваше. Защото смътната светлина разкриваше фината жена, отпуснала горната част на тялото си в дъното на кревата му, докато долната още седеше в дървения стол, където бе видял Фенрис, преди да заспи. Главата ѝ лежеше върху ръцете ѝ, а едната от тях беше протегната към него. Като че се опитваше да достигне неговата... едва на сантиметри разстояние.

Елида.

Тъмната ѝ коса се разстилаше по одеялото, по нозете му, забулвайки съществена част от лицето ѝ.

Въпреки леката остатъчна болка в тялото си Лоркан протегна ръка да докосне пръстите ѝ.

Бяха студени и толкова по-малки от неговите. Свиха се от допира му и Елида вдиша рязко, пробуждайки се.

Той се полюбува на гримасата, която направи заради схванатия си врат. Очите ѝ веднага го намериха.

И Елида застина, като го видя да я гледа, буден и в искрен възторг от жената, прекосила ада, за да го открие...

Изглеждаше толкова уморена, напълно изтощена, но брадичката ѝ си беше все така гордо вдигната.

Лоркан беше напълно лишен от думи. Казал ѝ беше всичко на гърба на коня.

Но Елида попита:

- Как се чувстваш?

Пребит. Уморен. Ала като я наблюдаваше седнала на леглото му...

- Жив - отвърна искрено.

Лицето ѝ остана непроницаемо дори когато сведе очи към тялото му. Смъкнатото одеяло разкриваше значителна част от торса му, макар че пресният белег през корема му беше скрит. Въпреки това никога не се беше усещал по-гол.

Затрудняваше се да диша нормално под безпощадния ѝ взор.

- Ирен каза, че си щял да умреш, ако те бяха намерили дори малко по-късно.

- Щях да умра - отговори ѝ той с грапав като чакъл глас, - ако ти не беше минала през онзи кошмар, за да ме намериш.

Тя вдигна очи към неговите.

- Дала съм ти обещание.

- Да, каза ми го вече.

Поруменяваха ли бледите ѝ бузи, или така му се струваше? Елида обаче не сведе очи.

- И ти каза някои интересни неща.

Лоркан се помъчи да се надигне, но тялото му възропта с остра болка.

- Ирен ме предупреди, че макар да са заздравели, раните ти ще болят известно време - разясни му тя.

Той стисна зъби заради нетърпимите бодежи в гърба и корема си. Все пак съумя да се понадигне на лакти и реши да не се напряга повече.

- От доста отдавна не са ме ранявали толкова тежко. Бях забравил колко е неприятно.

Едва доловима усмивка подръпна устните ѝ.

Сърцето му спря. Това беше първата усмивка, с която го удостояваше от месеци насам. От онзи ден на кораба, когато докосна ръката ѝ, докато се люлееха в хамаците.

Усмивката ѝ помръкна, но руменината по бузите ѝ остана.

- Действително ли го мислиш? Онова, което каза?

Той задържа погледа ѝ. И срути една от вътрешните стени в себе си. Само за нея. За тази прозорлива, остроумна малка лъжкиня, успяла да се промъкне през всичките му защитни механизми и железни правила. Позволи ѝ да прочете истината, изписана по лицето му. Разкри ѝ всички свои помисли, нещо, което не бе правил за никого досега.