Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
А когато устата ѝ стана още по-настойчива, когато дишането ѝ се учести, той плъзна ръка около тила ѝ. Тя се притисна към допира му и стонът ѝ почти го накара да загуби разсъдъка си.
Ръката му се спусна надолу по гърба ѝ, наслаждавайки се на топлото, неукротимо тяло изпод пластовете дрехи. Елида се изви под дланта му и от гърдите ѝ пак се изниза един от онези тънички звуци. Сякаш тя бе копняла за него така, както и той за нея.
Лоркан обаче се насили да се отдръпне. Да откъсне ръка от кръста ѝ. Леко задъхан, той прошепна в устата ѝ:
- По-късно. Сега върви да помагаш на другите.
Тъмни очи, замъглени от желание, срещнаха неговите, и той събра още от одеялото в скута си.
- Върви да помагаш на другите - повтори. - Аз ще те чакам тук, когато решиш да поспиш.
Неизказаната молба се утаи в очите ѝ, но Елида се отмести от него и пак впи поглед в лицето му.
- Само да поспиш - поясни Лоркан, без да прикрива горещината, напираща в очите му. - Засега.
Докато не я почувстваше готова. Докато тя самата не му кажеше, не му покажеше, че иска да сподели всичко с него. Да му се отдаде докрай.
Дотогава обаче я искаше до себе си. Да спи в леглото му, за да бди над нея. Както тя бдеше над него.
Елида се изправи с пламнало лице и разтреперани ръце. Не от страх, а от същото усилие, което и Лоркан влагаше да не я сграбчи.
На драго сърце би я подлудил. Би я научил бавно на всичко, което знаеше за удоволствието, за страстта. Не се съмняваше, че и той щеше да понаучи това-онова от нея.
Елида сякаш прочете мислите му и бузите ѝ почервеняха още повече.
- Добре, по-късно - промълви и закуцука към вратата.
Той обви глезена ѝ с малко от силата си. Куцукането изчезна. Тя му кимна с благодарност, хванала дръжката на вратата.
- Това ми липсваше - прошушна, излизайки в оживения коридор.
Лоркан долови недоизречените думи в гласа ѝ.
Ти ми липсваше.
На лицето му изплува усмивка.
65
Дориан беше отишъл в Морат.
Отлетял бе от лагера със свои собствени криле. Най-вероятно беше избрал някоя мъничка, често срещана птица, на която дори Тринайсетте не биха обърнали внимание.
Манон стоеше на ръба на скалата, забола поглед на изток.
Хрущенето на сняг отзад я извести, че Астерин приближава.
- Тръгнал си е, нали?
Манон кимна, неспособна да намери думи. Предложила му беше всичко от себе си. И очакваше той да приеме. Дори си въобразяваше, че е приел, като се имаше предвид какво стори след това.
Явно това се бе оказала начинът му да се сбогува с нея. Последна интимност, преди да се хвърли в челюстите на смъртта. Нямаше да я затвори в клетка, да приеме онова, което му предлагаше.
Сякаш я познаваше по-добре, отколкото тя самата себе си.
- Да го догоним ли?
Лагерът се пробуждаше с първата светлина на утрото. Днес - днес щяха да решат накъде да отлетят. Днес щеше да се осмели да покани крочанките с тях. Но дали щяха да я изслушат?
Да тръгнат към Морат обаче, където щяха да ги разпознаят много преди да доближат крепостта, да се върнат в ада...
Слънцето се издигаше, голямо и златисто, приличащо на самотен тон от песен, огласяща света.
Манон отвори уста.
- Терасен иска подкрепления! - проехтя из лагера гласът на една млада крочанка.
Манон и Астерин се завъртяха към вещицата, препускаща към шатрата на Гленис. Старицата се показа на входа ѝ и младата крочанка спря на място. Задъхана и с разпилени от вятъра коси, навярно беше част от патрулите.
- Терасен иска подкрепления - повтори тя и опря ръце на коленете си, докато се бореше да вземе глътка въздух. - Моратската армия е разгромила силите им първо при границата, после край Перант, а в момента напредва към Оринт. Ще завладеят града до седмица.
Макар и от дълго време да чакаше новини, Манон не бе предполагала, че ще са толкова лоши.
Тринайсетте се приближиха, следвани от Бронуен. Манон не смееше дори да си поеме дъх, когато Гленис впери поглед в неугасващия пламък в огнището на няколко крачки от шатрата ѝ. Огънят на войната.
Накрая старицата се обърна към Манон.
- Ти как ще отговориш, Кралице на вещиците?
Изпитание и предизвикателство.
Манон вирна брадичка пред двата пътя пред себе си.
Единият водеше на изток, към Морат. Другият - на север, към Терасен и войната.
Вятърът запя, нашепвайки отговора в ушите ѝ.
- Ще се отзова на повика на Терасен - каза Манон.
Астерин пристъпи до нея и стрелна безстрашен поглед към струпаните наоколо лица.
- Аз също.
Сорел застана от дясната страна на Манон.
- Тринайсетте също ще се отзоват.