Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Исгримнур проследи с поглед лектор Велигис, който се изтегляше от тронната зала. Петима изпънали жили от зор гвардейци мъкнеха носилката на огромния мъжага, придружени, както и при влизането, от цяла процесия свещеници, понесли свещени предмети и димящи кадилници. Исгримнур си помисли, че му приличат на отправил се към следващото селище пътуващ цирк. Той си беше спестил колениченето заради натъртените си кокали — беше проследил представлението на новия лектор от едно кресло до стената.

Въпреки благородството, което излъчваше, Камарис изглеждаше някак не на място върху високия херцогски трон. Джосуа, който беше коленичил до стола си, докато лектор Велигис даваше благословията си, се изправи, изтупа колената си и каза:

— Е, Майката Църква признава нашата победа.

— Че какъв друг избор има Майката Църква? — изръмжа Исгримнур. — Ние победихме. Велигис е от онези, които залагат само на фаворита — който и да той.

— Той е лекторът, херцог Исгримнур — каза със строг глас Камарис. — Божият служител на земята.

— Камарис има право. Какъвто и да е бил досега, сега е въздигнат върху Седалището на Височайшия. И заслужава нашето уважение.

Исгримнур изръмжа презрително.

— Аз съм дърт и всичко ме боли — знам, каквото знам. Мога да уважавам Седалището, но не и човека на него. Като седна на Престола от драконова кост, твоят брат стана ли добър крал?

— Никой не твърди, че кралството прави един владетел безпогрешен.

— Опитай се да го кажеш на някой крал — изсумтя Исгримнур.

— Моля ви. — Камарис вдигна ръка. — Стига вече. Денят беше изтощителен, а имаме още много работа.

Исгримнур погледна стария рицар. Той наистина изглеждаше уморен, какъвто херцогът не го беше виждал никога. Беше нормално да се очаква, че освобождаването на Набан от убиеца на брат му би трябвало да зарадва Камарис, но вместо това то сякаш беше изсмукало жизнеността му.

„Сякаш съзнава, че е свършил едно от нещата, които би трябвало да свърши, но само едно от тях. И сега има нужда от почивка, но все още не може да си я позволи“. Херцогът си помисли, че най-после разбира. „Чудех се защо е толкова странен, толкова сдържан. Не му се живее. Тук е само защото вярва, че Бог желае да приключи задълженията, които му предстоят“. Очевидно всяко подлагане под съмнение на Божията воля, включително непогрешимостта на лектора, беше немислимо за Камарис. „Възприема се като мъртвец“.