Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- А защо не слагате такива гривни на нашите спътници? – не се въздържа да се обади Дребосъка. -С какво елфите са по-лоши от нас?! Ние все пак сме роднини...

- С Авари ни свързва нещо повече от кръвно родство – сухо отговори старейшината, и без да каже повече нито дума, си отиде.

Стражата, като огледа старателно през скритите шпионки околностите, някъде нещо натиснаха и каменните плочи безшумно се разтвориха, в очите им блеснаха слънчеви лъчи и хобитът стисна силно клепачи, като неволно си спомни как играеха утринните отблясъци на зелените листа, когато той и приятелите му бяха доста неучтиво изпроводени от същите тези Черните джуджета вън от пещерните владения. Тогава изгревът вселяваше надежда, тримата гледаха на изток, но сега Западът бе приковал към себе си взора им. Кръгът се затвори. Повече нямаше на кого да се надяват. Войната приближаваше и сега се налагаше да разчитат само на мечовете си и на доблестта на защитниците на Залеза...

Пред тях лежеше Мордор.

Фолко дори не веднага осъзна това. Малкият им отряд стоеше в потайна долчинка сред жълтеникаво-сиви скали и хълмове, почти лишени от растителност. Оглеждайки се наоколо, хобитът внезапно разбра, че стои на самата граница на страната, била някога цитадела на Мрака, пазителка на Силата, която изпепеляваше и отричаше Живота и Светлината. Местността изглеждаше загадъчна и зловеща, но и привличаща. Какво има зад онзи прашен склон? Зад тази сива, сякаш посипана с пепел хълмиста верига? Фолко нямаше да е хобит, ако беше минал покрай това, без да е хвърлил дори бегъл поглед към това, което беше останало от кралството на Саурон.

- Бъди предпазлив! – напътства го Амрод.

Останалите спътници останаха да чакат хобита в седлата. Любопитството изневери дори на неуморимия Строри. От лявата им страна минаваше едва забележима пътечка. След известно разстояние тя завиваше на север, изчезвайки в гънките на местността. Пътя на отряда лежеше натам, покрай северните склонове на Еред Литуи, Пепелявите планини, по стария Сауронов път...

Фолко се качи на хълма, като се навеждаше, сякаш наоколо дебнеха вражи стрелци. Щом се скри от другарите си зад купчина камъни, той погледна надолу.

Докъде можеше да стигне поглед, на юг, запад и югозапад се нижеше еднообразна, плоска като тепсия равнина. На места къдравееха горички от ниски дървета, в различни посоки равнината се пресичаше от няколко едва различими пътища. В далечината жълтееха покриви на някакво селище, заобиколено от поля, където пъплеха редки вериги жетвари, тук-там по друмищата вдигаха прах каруци...

Фолко премести поглед на изток. На няколко левги оттук по земята като че ли беше прекарана гигантска черта, вдясно от нея всичко беше жълто, изсушено, невзрачно. Отляво, откъм изгрева, всичко буйно зеленееше, като че ли не беше настъпила есента. Някой ясно беше отделил земите на Страната на Мрака от останалите, макар и някога подвластни й, но вече отдавна освободили се. От Червената книга Фолко си спомняше, че тази част на Мордор е била превърната от Саурон в житница и че след падането на Духа на Марка великодушните победители отстъпиха тези краища на предалите се Сауронови орки. Хобитът знаеше, че гондорците, помнейки миналите беди, както и преди държаха стража на всички проходи. Зъбите на Мордор, стражевите кули до Черните порти, както и преди бяха заети от минас-тиритската гвардия. Както можеше да се види, орките се бяха настанили съвсем не лошо на тази неблагополучна земя. Хобитът можеше само да се чуди защото не са изоставили тези глинести пространства и не са отишли по-надалеч па изток. Той втренчено се вгледа в ивицата от горички зад границата на Мордор и по-скоро се досети, че сред храстите криволичи неширок, почти незабележим път. И по този път нещо се движеше като много дълга змия, алено проблясвайки...