Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Те бързо завиха вдясно. На около половин миля от тях се извисяваше тъмен хълм със стръмни склонове, върхът му бе покрит с неясно как вкоренилите се там храсти.

Чак когато най-накрая се оказаха на самия връх, Фолко можа да се огледа. Луната внезапно надникна в пролука в облачната пелена и заля околностите с мъртвешка светлина. По скалните туловища още по-рязко се изрисуваха дълбоки пукнатини, но тук-таме ръбовете им изглеждаха заоблени, като че ли от недрата изтичаше полупрозрачно сивкаво подобие на утринна мъгла. Трепкащи петна излизаха от пукнатините като мравки от дупките си и скоро цялото пространство между хълма и планините беше запълнено от тях. Омагьосаната жива мъгла пълзеше към хълма, където се беше скрил малкият отряд.

С няколко замахвания на секирите Торин и Дребосъка натрупаха голям куп клони. Още секунда – и те затрещяха в пламъците на жив огън. Кръгът сиви сенки за миг се позабави, но само за кратко, а в следващата секунда вълната призраци се люшна към хълма отново. Познато чувство на лепкав страх отново стисна гърлото на хобита. Нещо подобно бе изпитал, когато към редиците им се приближаваше Нощната господарка, но сега го няма Отон с неговия Талисман и беше съвсем неясно на какво да разчитат.

Елфите се спогледаха мълчаливо и застанаха в кръг със съединени над огъня ръце. Амрод със звучен глас запя някакво заклинание, древна магьосническа песен, и Фолко забеляза как в колчаните им върховете на стрелите взеха да се разгарят със син пламък. Беарнас грабна горяща съчка, безтрепетно погали с ръка огъня й и от оранжево-риж пламъкът стана бледо зеленикав. Маелнор извади меча си и бавно прокара острието му над този пламък – острието светна с тежък сребрист отблясък. Амрод опъна тетивата и стрелата му беше подобна на езика на синия огън.

Така, за пръв път видял тайните на елфическата бойна магия, Фолко за известно време забрави за приближаващата се опасност и проумя, колко са се отдалечили от събратята си тези тръгнали по свой собствен път Нежелаещи Елфи, презрително наричани на Запад Черни или Нощни Елфи. Вродените им способности към Заповядване и Управление, дарове от самия Илуватар, не се бяха разтворили във Времето, не бяха изчезнали във великолепния свят на Валинор, както при роднините им от Залеза, а бяха старателно съхранени и умножени...

Озарението го накараха да си спомни за собственото си могъщо оръжие – острието на Отрина, дълго не познало достойно дело и чакало своя час в ножницата на гърдите на хобита. Острието пламна като огън, сините цветя излъчваха сияние – кинжалът бе готов за битка. Гъмжилото сиви сенки усети всичките тези приготовления и се позапъна в нерешителност, но после отново заструи напред. Постепенно хобитът започна да различава и фигури, които действително твърде приличаха на костеливи птици или силно измършавели дракони. Ясно се виждаха дългите лапи с криви нокти, но нито очи, нито клюнове или муцуни призраците сякаш нямаха. Злобният им вой не стихваше и като че ли призоваваше от отдалечените скали нови и нови вълни подкрепления.