Драконите на сломеното слънце [bg]

Лицето на война беше пребледняло.

— Прости ми, Мина — произнесе през сковани устни. — Не исках да прозвучи неуважително. Почитам Бога. Почитам и тебе. — Той я погледна с преклонение. — Само да имах възможност да ти го докажа!

Изражението на Мина омекна. Кехлибарените й очи сияеха — единственото цветно нещо в сивотата край тях.

— Ще получиш тази възможност, Пеърджин — изрече тихо. — Обещавам ти го.

Тя пришпори коня обратно към началото на колоната, разпръсквайки кал изпод копитата му във всички посоки.

Мъжете сведоха глави под дъжда и се подготвиха отново да тръгнат.

— Мина! — извика един глас някъде от задните редици.

Водачката накара жребеца да спре и се обърна, за да разбере какво не е наред.

— От ариергарда е — докладва Галдар.

— Мина! — Мъжът най-после се добра до нея, задъхан и изтощен до крайност. — Сини дракони! — едва успя да произнесе той. — От север. — Той погледна назад и се намръщи. — Кълна ти се, видях ги със собствените си…

— Там! — посочи минотавърът.

От облаците изплуваха пет сини дракона. Люспестите им тела лъщяха от дъжда. Полуразкъсаната колона от войни забави и се провлече, докато всички с тревога се взираха към тях.

Драконите бяха огромни, красиви и ужасяващи. Дъждът лъщеше по сините им люспи като лед по повърхността на замръзнало езеро под чистото зимно небе. Носеха се непоколебимо през бурните ветрове, като едва помръдваха чудовищните си криле, колкото да поддържат правилната посока. Нямаха страх от назъбените мълнии, понеже дъхът им бе мълниеносен и можеше да натроши каменна кула на парчета или да убие човек, докато просто си стои някъде под тях на земята.

Мина не каза нищо, не издаде никакви нареждания. Успокои Тленен Огън, който бе започнал да цвили неспокойно при вида на драконите, и зачака мълчаливо. Сините дракони ги доближиха. Галдар вече можеше да забележи ездачите с черни брони на гърбовете им. Едно по едно, като спазваха формацията, огромните създания прелетяха над разкъсаната колона. Ездачите огледаха добре вървящите мъже, след което накараха сините дракони да замахнат с крила и да се издигнат обратно в надвисналите сиви облаци.

Вече не се виждаха, но присъствието им все още можеше да се долови безпогрешно по свиването в сърцето и загубата на кураж.

— Какво става? — успя да изгази през калта Самювал. При вида на драконите неговите стрелци бяха приготвили лъковете си за отпор. — За какво беше всичко това?

— Шпионите на Таргон — изръмжа Галдар. — Вече сигурно е разбрал, че си се противопоставила на заповедта му и си изпратила на генерал Дога свои собствени нареждания. Това се смята за измяна, Мина. Сигурно иска да те удуши, разпъне и обезглави едновременно.

— Но защо не ни атакуваха? — попита капитанът, като огледа мрачно небето над главата си. — Тези дракони можеха да ни изпепелят на място.