Драконите на сломеното слънце [bg]

Галдар прекара три дни в път до Хур, за да достави посланието на Мина до генерал Дога. Следващите три преминаха като насън, докато се отдалечаваше южно от щаба на Ордена, нетърпелив да се срещне с войската, следвайки съвсем точно маршрута, който тя му бе показала на картата. Щеше да ги намери лесно. Следите бяха навсякъде — дълбоко изорани коловози, отпечатъци от стъпки, изоставено снаряжение. Но щом той можеше да намери армията толкова лесно, нищо не пречеше да я намерят и великаните.

Галдар крачеше с наведена глава и се препъваше в калта, а дъждът се стичаше в очите и капеше от муцуната му. Валеше вече цели два дни, още откакто се беше завърнал, и все още нищо не подсказваше, че има някакво намерение да спира. Не беше обикновено лятно преваляване, а пронизващ, гонен от вятъра порой, който смразяваше духа и хвърляше сянка върху душата.

Мъжете бяха подгизнали, премръзнали и нещастни. Пътят, който следваха, бе хлъзгав от кал, която или не им позволяваше да стоят на крака или се опитваше да им засмуче ботушите. Тежко натоварените коли с провизии затъваха безнадеждно поне по три пъти на ден. Налагаше се хората да поставят под колелата им пръти, за да успеят да ги изтикат напред. Всеки път, когато това се случеше, силата на минотавъра имаше решаващо значение. Гърбът и раменете го боляха непрестанно, тъй като често трябваше почти сам да повдига цялата каруца, за да освободи колелата й от калта.

Войниците започваха да ненавиждат дъжда дори повече от истинските си врагове, великаните. Капките барабаняха по шлемовете им непрестанно, а звукът, както сполучливо бе изръмжал някой, наподобяваше на лъжица, дрънкаща по тенекиена чиния. Капитан Самювал и стрелците му започваха да се тревожат, че перата по стрелите им ще се измокрят твърде много и вече няма да могат да летят както трябва.

Мина настояваше мъжете да потеглят по изгрев, като неизменно им се налагаше да предполагат кога настъпва той, тъй като плътната облачна завеса скриваше слънцето напълно. Движеха се до настъпването на здрача, когато офицерите вече се страхуваха, че коларите по погрешка ще насочат каруците си право към мокрия мрак и никога повече няма да ги видят. Дървата им бяха тъй подгизнали, че дори най-опитните измежду тях не можеха да запалят огън. Храната имаше вкус на кал. Спяха в кал, използваха кал за възглавница и дъжд за одеяло. А на следващата сутрин ставаха и продължаваха напред, в търсене на славата, обещана им от Мина. Или поне така вярваха и така се говореше.

Според мистиците, войните й нямаха никакъв шанс да пробият през щита. И щяха да се окажат между чука и наковалнята със заплахата от великаните зад гърба си. Очакваше ги срамен разгром. Войниците се подиграваха на мистиците. Мина щеше да свали щита. Мина можеше да го разруши на парчета само с едно докосване. Вярваха й и заради това я следваха. Нито един от тях не си позволи да дезертира по време на дългия и труден поход.

Оплакваха се — оплакваха се горчиво — от калта и дъжда, от лошата храна и липсата на сън. Недоволството растеше. Дори Мина вече ги чуваше.