Зовът на барабана [bg]

— Забелязах, но мокрите дрехи и студът не причиняват болест — информирах го, докато ровех под масата за падналия юрган.

Той изви вежди.

— Така ли?

— Така. — Изправих се, стиснала юргана. — Вече съм ти казвала, че бацилите причиняват болест. Ако не съм била изложена на бацили, няма да се разболея.

— Ооо, бацииииилите — каза той, завъртайки думата на езика си. — Боже, ама какъв хубав дебел задник имаш! Тогава защо хората се разболяват по-често през зимата, отколкото през пролетта? Бацилите да не се размножават на студено?

— Не точно. — И като се чувствах абсурдно срамежлива, аз разстелих юргана, за да го преметна пак на раменете си. Преди да успея да се завия, той ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си.

— Ела тук — каза съвсем ненужно. Аз не успях да отвърна нищо, преди да ме плесне по голия задник, да ме обърне и да ме целуне силно.

После ме пусна и аз едва не паднах. Размахах ръце и той ме хвана през кръста да ме задържи.

— Не ми пука дали са бацилите, нощният въздух или кой знае какво — каза той, гледаше ме строго, отвисоко. — Не искам да се разболееш и това е. Сега скачай право в ризата и после в леглото!

Беше ми много хубаво да го прегръщам. Гладкият плат на ризата му беше хладен до сгрятото сияние на мазните ми гърди и макар че вълненият килт боцкаше бедрата и корема ми, усещането никак не беше неприятно. Потърках се бавно в него като котка в стълб.

— В леглото — каза той отново, но вече не така строго.

— Ммм — отвърнах и съвсем ясно показах, че не искам да ходя там сама.

— Не. — Загърчи се леко. Сигурно смяташе да се отдръпне, но тъй като не го пуснах, движението просто нагнети ситуацията.

— Ммххммм — рече той, като ме държеше здраво. Може и да бях опиянена, но не ми убягна факта, че Дънкан вероятно щеше да прекара нощта на чергата пред огнището. Иън на ниското легло. И макар да се чувствах малко лишена от задръжки в момента, все пак нямаше да стигна чак дотам.

— Баща ми ми е казал никога да не се възползвам от пияна жена — заяви той. Беше спрял да се движи, но сега започна отново, по-бавно, сякаш не можеше да се сдържи.

— Но на мен така ми е още по-хубаво — уверих го. — Освен това… — и се размърдах бавно и греховно. — Нали пак той беше казал, че не си пиян, ако можеш да намериш задника си с две ръце.

Той ме огледа оценяващо.

— Не искам да ти го казвам, сасенак, но не твоя задник стискаш в момента, ами моя.

— Точно така — уверих го. — Ние сме женени. Споделяме си всичко. Една плът сме; свещеникът го каза.

— Вероятно не трябваше да те мажа с онова — рече той почти на себе си. — Ама при мен няма такъв ефект!

— Е, ти си мъж.

Той направи последен галантен опит.

— Няма ли да хапнеш още малко? Сигурно умираш от глад.