Лебедова песен [bg]

Когато вълците се появиха, за да го нападнат — но бързо се усетиха и започнаха да му се умилкват — той си помисли, че са я спипали още в Източна Пенсилвания. Но ако наистина беше така, къде бяха отнесли кожената чанта? Пък и лицето ѝ не беше в умовете на часовите в Хоумуд. Определено щяха да я помнят, ако беше минала оттам. Така че къде беше? И — най-вече — къде беше стъкленото чудо?

Не му се нравеше това нещо да е някъде там. Не знаеше какво е и какво го беше създало, но искаше да го смаже под обувките си. Искаше да го строши на малки парчета, които да размаже в лицето на жената.

Сестрата, помисли си той и се ухили.

Пръстите му стиснаха дръжките на велосипеда. Стъкленият пръстен трябваше да бъде намерен. Налагаше се. Сега това беше неговото парти и подобни неща не бяха позволени. Не му харесваше начинът, по който жената гледаше в него… и не му харесваше начинът, по който се беше борила за него. Това нещо ѝ даваше фалшива надежда. Когато го намереше, щеше да постъпи хуманно — щеше да го строши и да ѝ даде да изяде парчетата. Не се знаеше колко други можеше да зарази, ако не бъдеше спряна.

Може би вече беше мъртва. Може би някой от нейния вид я беше убил и беше откраднал чантата. Може би, може би, може би…

Имаше прекалено много „може би“-та. Без значение кой го беше взел и къде беше, трябваше да намери стъкления пръстен, защото подобно нещо не биваше да съществува. Когато чудото стана черно и студено в ръцете му, веднага разбра, че чете душата му.

— Това е моето парти! — изкрещя той и мина през един мъртвец, който лежеше на пътя му.

Имаше толкова много места, на които да търси и толкова много магистрали, които да следва. Навярно жената се беше отклонила от магистрала 80, преди да стигне Хоумуд. Но защо ѝ беше да го прави? Спомни си, че беше казала: „Продължаваме на запад“. Тя щеше да последва пътя на най-малкото съпротивление, нали? Дали не беше намерила подслон в някое от малките селца между град Джърси и Хоумуд? В такъв случай щеше да е зад него, а не пред него.

Но всичко и всички бяха мъртви източно от Хоумуд и онзи проклет пункт на Червения кръст, нали?

Той забави, преди да мине покрай една табела, на която пишеше: „НЮ КАСЪЛ, НАЛЯВО“. Трябваше да отбие и да намери отнякъде карта, може би дори да се отклони и да поеме по друга магистрала. Вероятно беше тръгнала на юг и въобще не беше доближила Хоумуд. Може би точно сега се намираше на някой селски път, свита пред огъня и загледана в онова проклето стъклено чудо. Може би, може би, може би…

Страната беше много голяма, но той си каза, че има достатъчно време, когато зави към изхода за Ню Касъл. Разполагаше с утрешния ден, с този след него и със следващия. Партито си беше негово и той определяше правилата.

Щеше да я намери. О, да! Щеше да я намери и да ѝ навре това стъклено чудо право в…

Осъзна, че вятърът е намалял. Не духаше толкова силно, колкото преди няколко часа. Затова не беше способен да я открие. Изпитваше затруднения, когато вятърът духаше толкова ожесточено… но той също така беше негов приятел, защото разнасяше прахта за партито.