Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Въодушеви се при мисълта, че отново ще види Зед. Не беше си давал сметка колко много се тревожи за своя стар приятел. Знаеше, че Ейди сигурно добре се е погрижила за него, но тя не даваше гаранции, че ще се оправи. Ричард се надяваше това да означава, че Чейс също е добре. Страхотно се зарадва, че отново ще види Зед. Имаше да му разказва толкова много, да му задава толкова въпроси. В главата му хаотично се втурнаха всякакви мисли.
— Значи е добре, а? — провикна се той към Стария Джон. — Възстановил ли се е? Не е отслабнал, нали? Зед не може да си позволи да отслабне и грам.
— Не е — засмя се Старият Джон, отговаряйки на въпроса му, без да се обръща и да спира, — изглежда си съвсем същия.
— Е, тогава се надявам да не е изял всичко, каквото имаш за ядене.
— Не се притеснявай, момчето ми. Та колко може да изяде един кльощав стар магьосник?
Ричард се усмихна на себе си. Зед сигурно е добре, но едва ли се е възстановил напълно, иначе у Стария Джон не би останала и трохичка за ядене.
След няколко часа, през които двамата непрекъснато забързваха крачка, за да не изостават от Стария Джон, гората стана по-гъста, по-тъмна, дърветата по-големи и по-близо едно до друго. Пътеката беше камениста, трудно се вървеше по нея, особено в това бързо темпо. От мрака се носеха гласовете на странни птици. Тримата стигнаха до едно разклонение на пътеката. Старият Джон сви надясно без колебание и продължи нататък. Калан го последва. Ричард спря, нещо го тревожеше, но някак си не можеше да го формулира, да го изведе от дъното на съзнанието си. Всеки път, когато се опиташе, установяваше, че мисли само за Зед. Калан усети, че той спира, обърна се и се върна при него.
— Накъде се тръгва за към вещицата?
— Наляво — отвърна Калан, а в гласа й прозвуча нотка на облекчение, тъй като Старият Джон беше поел надясно. Тя закачи пръста си за презрамката на раницата и посочи с брадичка към няколкото островърхи скали, които се виждаха над горните клони на дърветата. — Това там са някои от върховете, които ограждат Агаден. — Покрити със сняг, те блестяха на височинния разреден въздух. Никога не беше виждал по-негостоприемно изглеждащи планини. Наистина приличаха на трънен венец.
Ричард хвърли поглед към лявата пътека. Явно не се използваше често, освен това бързо се губеше в горския гъстак. Старият Джон спря и се обърна с ръце на хълбоците си.
— Вие двамата идвате ли?
Ричард отново се загледа в лявата пътека. Трябваше да намерят последната кутия преди Рал. Дори Зед да имаше нужда от тях, пак трябваше да разберат къде е кутията. Това беше най-важното им задължение.
— Мислиш ли, че Зед може да почака?
Старият Джон сви рамене, после подръпна брадата си.
— Не знам. Но нямаше да ме изпрати да ви търся, ако не беше важно. От теб зависи, момчето ми. Но при Зед се отива оттук.
Прииска му се да не трябва да взема това решение. Щеше му се да знае дали Зед може да почака. Щеше му се да знае какво иска приятелят му. Престани да мечтаеш и започни да мислиш, укори се на ум.
Погледна намръщен стареца.
— Колко е далеч?
Старият Джон погледна късното следобедно слънце през дърветата, подръпвайки брадата си.
— Ако не си легнем рано и не станем късно, утре на обяд сме там — погледна още веднъж Ричард и зачака.
Калан не каза нищо, но той знаеше какво мисли. Тя би предпочела да не се приближава до владенията на Шота, дори да отидеха първо при Зед, не беше чак толкова далеч, пак можеха да се върнат, ако се наложи. Може би Зед вече знаеше къде е кутията, може би дори вече я е взел и нямаше да се наложи да ходят в Агаден. Беше по-разумно да отидат първо при него. Така щеше да каже тя.
— Права си — каза Ричард.
Тя го погледна притеснено.
— Нищо не съм казала.
Ричард й се усмихна широко.
— Мога да чуя мислите ти. Права си. Тръгваме със Стария Джон.
— Не знаех, че мислите ми се чуват толкова добре — промърмори тя.
— Ако не спираме въобще — провикна се той към Стария Джон, — можем да стигнем преди зазоряване.
— Стар човек съм — оплака се той, после въздъхна гласно. — Но знам колко сте нетърпеливи. И знам колко много има нужда от вас старият Зед — той се закани на Ричард с пръст. — Трябваше да го послушам, когато ме предупреждаваше за теб.
Ричард се засмя и пусна Калан пред себе си. Тя побърза да настигне стареца, който вече беше тръгнал. Ричард разсеяно я гледаше как се движи, видя как отстрани една паяжина от лицето си и изплю част от нея. Нещо го бодна; нещо не беше наред. Щеше му се да разбере какво е то. Опита се, но всичките му мисли бяха насочени към Зед, колко много иска да го види отново, как няма търпение да поговори с него. Потисна чувството, че нечии очи го наблюдават.