Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Тази година, ако ка ни позволи, ще летиш.
— О, да! И то заедно с теб! — Тя се обърна към него и се подпря на лакът. През продънения покрив проникваше лъч и слънчевите зайчета подскачаха по лицето й.
— Роланд, обичам те! — Девойката го целуна… после се разплака.
Той я прегърна.
— Какво ти става? Сю, какво те притеснява?
— Не знам — каза тя и се разплака още по-силно. — Единственото, което знам, е, че върху сърцето ми е паднала сянка. — Погледна го, по страните й се стичаха сълзи. — Няма да ме изоставиш, нали, скъпи? Няма да си тръгнеш без Сю, нали?
— Да, миличка.
— Дадох ти всичко, което имах. Девствеността беше последното ми богатство.
— Никога няма да те изоставя! — заяви, но по гърба му полазиха студени тръпки, макар че лежеше на топлата меча кожа, а вятърът отвън — толкова приятен преди секунда — сега звучеше като воя на звяр.
— Никога няма да те изоставя, кълна се! — повтори Роланд.
— Въпреки това ме е страх. Толкова съм изплашена…
— Не бой се — каза той тихо и нежно… и едва потисна всички неподходящи думи, които напираха от устата му.
Ще си тръгнем, Сюзан — не вдругиден, на Жътва, а сега, в този момент! Облечи се и ще се надбягваме с вятъра, ще яздим на юг и никога няма да погледнем назад… Ние ще бъдем…
… преследвани. Точно това щеше да им се случи. Преследвани от лицата на Алан и Кътбърт; както и от лицата на всички онези, които ще умрат в планините Шавед, избити от древни оръжия, които е трябвало да бъдат оставени в криптите. Преследвани най-вече от лицата на бащите им — през целия им живот. Дори Южният полюс не би бил достатъчно далеч, за да избягат от тези лица. Роланд продължи:
— Вдругиден трябва да се престориш на болна. — Бяха преповтаряли всичко това и преди, но в момента, както беше изплашен незнайно от какво, това беше единственото, което му идваше на ум. — Отиваш в стаята си, след това излизаш както онази нощ, когато се срещнахме на гробището. Криеш се известно време. Когато стане три часа, идваш тук и поглеждаш под кожите в онзи ъгъл. Ако револверите ги няма — а тях няма да ги има, кълна се, — значи всичко е наред. Тръгваш да ни посрещнеш. Отиваш в каньона, на онова място, за което ти разказах. Ние ще…
— Добре де, всичко това го знам наизуст, но нещо не е наред. — Тя погледна към него и докосна скулата му. — Страх ме е за нас двамата и дори не знам защо.
— Всичко ще бъде наред! — каза той. — Ка…
— Не ми говори за ка! — извика Сюзан. — Моля те, недей! „Ка е като вятъра — казваше баща ми, — взима каквото й трябва и не я е грижа за никого!“ Злобната стара ка, само колко я мразя!
— Сюзан…
— Не, не говори повече! — Тя се отпусна и отхвърли мечата кожа надолу към коленете си. Много по-велики мъже от Харт Торин биха дали цели кралства, за да обладаят тялото й. Слънчеви зайчета танцуваха по голата й кожа като капки дъжд. Протегна ръце към Роланд. Никога не му се беше струвала толкова красива с разпиляна около главата й коса и това странно изражение. По-късно щеше да си каже: „Тя знаеше. Нещо дълбоко в нея знаеше!“
— Няма да говорим повече — заяви тя. — Приключихме с това. Ако ме обичаш, люби ме.
И Роланд я облада за последен път. Телата им бяха споени едно за друго, а навън вятърът се носеше на запад като приливна вълна.
12
Тази вечер, когато ухиленият Демон изгря на небето, Кордилия напусна къщата си и бавно прекоси градината, шляпайки през купчините листа, които беше събрала следобеда. Носеше вързоп с дрехи. Хвърли ги под кола, на който беше набучено плашилото, и погледна към изгряващата луна — познатото намигащо око, вампирската усмивка. Сребриста като кост беше тази луна, бяло цвете, закичено на виолетовото небе.
Хилеше се на Кордилия — Кордилия й се ухили в отговор. Накрая, като че се пробуждаше от транс, пристъпи напред и смъкна плашилото от кола. Главата му се килна към рамото като на пияница, който се опитва да танцува. Червените му ръце се люлееха.
Тя смъкна дрехите му и оголи покритото с бучки получовешко тяло, навлечено с дългите гащи на мъртвия й брат. Вдигна един от предметите, които беше донесла от къщата, и го огледа на лунната светлина. Червена копринена блуза за езда, един от подаръците на кмета Торин за госпожица Колко Съм Млада и Хубава. Една от онези, които малката не искаше да носи. Курвенски дрехи, както ги наричаше. Тогава каква беше Кордилия Делгадо, която се беше грижила за малката дори след като твърдоглавият й баща реши, че трябва да се противопостави на хора като Фран Ленгил и Джон Кройдън? Съдържателка на бордей, предположи тя.