Магьосникът

След всяка записка имаше дата. Толкова акуратен е бил. Толкова умен. Толкова…

Тя внезапно спря, разбрала, че току-що е намерила онова, което беше търсила, без дори да има ясна представа какво точно прави тук. Последните страници от счетоводния бележник бяха откъснати.

Кой би направил подобно нещо? Не и баща й; беше самоук, но ценеше хартията повече от скъпоценности и злато.

И защо бяха откъснати страниците?

Струваше й се, че знае отговора: разбира се, заради конете. Фермерите — Ленгил, Кройдън, Ренфрю — лъжеха за родословието и произхода на животните си. Същото правеше и Хенри Уъртнър, който беше наследил поста на баща й.

Ако татко беше тук…

Но не е. Той е мъртъв!

Беше казала на Роланд, че Фран Ленгил едва ли ще лъже за обстоятелствата около смъртта на баща й… Но сега би повярвала и на това.

Бог да й е на помощ, вече вярваше!

— Какво правиш тук?

Тя тихичко изпищя, изтърва книгата и се обърна. Кордилия беше застанала пред нея в един от мръсните си черни пеньоари. Най-горните три копчета бяха разкопчани и Сюзан виждаше ключиците на леля си, които стърчаха от бялата й нощница. Достатъчно беше да забележи тези стърчащи кости, за да осъзнае колко е отслабнала лелята през последните три месеца. На страната й, като белег от плесница, се виждаше червен отпечатък от възглавницата. Очите й трескаво блестяха в тъмните си орбити, обградени от подпухнала плът.

— Лельо Корд! Стресна ме! Ти…

— Какво правиш тук? — повтори Кордилия.

Сюзан се наведе и вдигна книгата.

— Дойдох да си спомня за татко! — каза и сложи книгата обратно на полицата. Кой ли беше откъснал страниците? Ленгил? Раймър? Съмняваше се. Помисли си, че най-вероятно го беше направила жената, която сега стоеше пред нея. Може би дори срещу нещо толкова незначително като късче червено злато. „Ако не те питат, няма защо да отговаряш и всичко ще е наред“ — сигурно си е мислела тя, докато е слагала монетата в касичката си, след като я е захапала, за да се увери, че действително е от злато.

— Да си го спомниш? Трябва да му искаш прошка, тъй си е. Защото си забравила лицето му, ето какво си направила. Много жалко, че си го забравила, Сю.

Девойката само я погледна.

— Била ли си с него днес? — попита с остър, писклив глас Кордилия. Започна да потрива червения белег на бузата си. Състоянието й непрекъснато се беше влошавало, осъзна Сюзан, но процесът беше станал ясно забележим, откакто бяха тръгнали слуховете за Корал Торин и Джонас.

— Била ли си с Диърборн? Мокра ли си още там долу от него? Дай да проверя!

Леля й се плъзна напред — приличаше на призрак в черната си разгърдена дреха — и Сюзан рязко я отблъсна. В страха и отвращението си я удари силно. Кордилия се блъсна в стената под покрития с паяжина прозорец.