Магьосникът

— Не, Ал! — извика Роланд. — Не мърдай! — Отчаянието се надигаше в гърлото му като отрова и в очите му бликнаха гневни сълзи… но въпреки това остана неподвижен. Кътбърт и Алан също трябваше да са кротки — ако мръднеха, щяха да ги убият.

— Не мърдайте! — повтори.

— Мъдро, хубавецо! — Гласът на Ленгил се беше приближил, съпроводиха го стъпки. — Сложете си ръцете зад гърба.

Две сенки обградиха Роланд, издължени от ниското утринно слънце. Съдейки по ширината на тази отляво, той прецени, че принадлежи на шериф Авери. Едва ли днес щеше да им сервира чай… Втората сянка сигурно беше на Ленгил.

— Побързай, Диърборн, или както там ти е името. Горе ръцете… сега ги сложи зад гърба си. Към вас са насочени оръжия и да знаеш, че животът ще си продължи и без теб, ако решиш, че е по-разумно да се занимавам с двама от вас, а не с трима.

„Не ни подценяват!“ — помисли си Роланд и за момент почувства извратена гордост. Заедно с нея го връхлетя и нещо като въодушевление. Но беше някак горчиво.

— Роланд! — гласът на Кътбърт трепереше от напрежение. — Роланд, недей!

Но нямаше друг избор. Роланд сложи ръце зад гърба си. Ръшър тихо и укорително изцвили — сякаш потвърждаваше, че всичко това е нередно — и пристъпи встрани към входа на землянката.

— Ще почувстваш метал около китките ти! — предупреди Ленгил.

Около китките на Роланд се стегнаха студени белезници.

— Добре — каза нечий друг глас. — Сега ти, синко.

— Проклет да си, ако го направя! — Кътбърт сякаш беше близо до истерия.

Чу се глух удар и приглушен болезнен стон. Роланд се обърна и видя Алан, приклекнал на колене, да притиска длан към челото си. По лицето му се стичаше кръв.

— Искаш ли да му прасна още един? — попита Джек Уайт, който държеше стар револвер, обърнат с ръкохватката напред. — Мога да го сторя, знаеш. Ръката направо ме сърби тази сутрин.

— Не! — извика Кътбърт с ужас и възмущение. Точно зад него стояха трима въоръжени нападатели и го наблюдаваха с нервна възбуда.

— Тогава се дръж като добро момче и си сложи ръцете отзад.

Кътбърт, все още преглъщайки сълзите си, се подчини. Заместник Брайдър му сложи белезниците. Другите двама изправиха Алан на крака. Той се олюля, но успя да се задържи прав, докато го оковаваха. Погледът му срещна този на Роланд и той се помъчи да се усмихне. В някои отношения това беше най-ужасният момент в цялата тази кошмарна сутрин. Роланд му кимна и си обеща никога повече да не допуска да го сгащят по този начин, ако ще и да стане на хиляда години.

Тази сутрин Ленгил носеше шалче вместо вратовръзка, но Роланд с изумление забеляза, че е облечен в същия фрак, който беше сложил и на празненството за „добре дошли“ у кмета преди няколко седмици. До него, задъхан от възбуда, тревога и самовъзхищение, стоеше шериф Авери.