Магьосникът

Сюзан откри, че е почти невъзможно да гледа към усмихнатото, но тъжно лице на Олив. Съпругът й никога нямаше да притежава дъщерята на Пат Делгадо… но сай Торин не го знаеше, а тя не беше в състояние да й каже. Стигаше й само да хвърли един поглед към съпругата на кмета, за да се сети какво й беше казал Роланд онзи ден на Ската: „За секунда ми заприлича на майка ми!“. Точно в това беше нейният проблем — Олив Торин не беше ничия майка. Това беше причината, довела на първо място до създаването на неловкото положение.

Имаше нещо важно, което Сюзан непременно трябваше да свърши, но с всичките тези гости в къщата на кмета, успя да се измъкне едва три дни преди Жътва. Най-сетне, след последната беседа, свали розовата рокля с апликацията (о, колко я мразеше, колко ги мразеше всичките!) и навлече джинсите, дебелата си фланела и кожуха. Нямаше време да си заплита косата, защото трябваше да се върне за чая на кмета, но Мария я пристегна добре. Сетне се изплъзна от къщата, която скоро щеше да напусне завинаги.

Това, което й трябваше, се намираше в задната стая на конюшнята, която баща й беше използвал като канцелария — но тя първо се промъкна в къщата и чу точно онова, което се надяваше: лекото, прилично на свирукане хъркане на леля й. Великолепно.

Сюзан си отряза филия хляб, намаза я с мед и я взе със себе си, опитвайки се да я опази колкото се може по-добре от облаците прах, които вятърът разнасяше из двора. Плашилото на леля й беше застанало на пост в градината.

Пъхна се в изпълнените със сладко ухание сенки на сайванта. Пайлън и Фелиша изцвилиха за поздрав и тя раздели помежду им остатъците от хляба. Изглеждаха много доволни да получат по някой залък. Тя обърна повече внимание на Фелиша, която скоро щеше да изостави.

От смъртта на баща си насам беше избягвала да влиза в канцеларията — страхуваше се от болката, която изпита, щом вдигна резето и пристъпи вътре. Тесните прозорци бяха покрити с паяжини, но през тях все още проникваше достатъчно ярка есенна светлина, така че успя да види лулата в пепелника — червената, неговата любима, която той наричаше „лула за мислене“ — и парчето кожа, преметнато през облегалката на креслото му. Вероятно беше имал намерение да го обработва, оставил го беше настрани с намерение да го завърши на другия ден… а след това змията беше изникнала под копитата на Фоум и друг ден не беше настъпил. Не и за Пат Делгадо.

— О, тате… — прошепна тя тъжно. — Колко ми липсваш!

Отиде до бюрото и прокара пръсти по повърхността му, чертаейки пътечки в праха. Седна в креслото и се вслуша в скърцането — точно така беше скърцало под баща й всеки път… и с това чашата преля. В продължение на повече от пет минути тя просто си седеше там и плачеше, търкайки очите си с юмруци, сякаш беше дете. Само че сега, разбира се, Големият Пат нямаше да изникне отнякъде, да се наведе над нея и да я развесели, да я вдигне на ръце и да целува онова чувствително местенце под брадичката й (особено чувствително за острите му мустачки например) докато плачът й се превърне в кикот. Времето беше като отражение във водата и този път това беше отражението на баща й.