Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Но не приличаше на облаци прах.
— Знам какво виждам — прошепна Пети.
Над тях Демонската луна се хилеше и им намигаше през кървавата си маска.
СЕДМА ГЛАВА. СТЪКЛЕНОТО КЪЛБО
1
Докато барманът и проститутката зяпаха към кървавата луна, Кимба Раймър се събуди с кихавица.
„Мътните го взели, настинал съм по Жътва — помисли си той, — точно когато трябва да съм на открито през следващите два дни и дано имам късмет да не се обърне на…“
Нещо погъделичка крайчеца на носа му и той отново кихна. Кихавицата прозвуча като изстрел от малокалибрен револвер.
— Кой е там? — изкрещя той.
Никакъв отговор.
Раймър внезапно си представи птица, някакво гнусно пиле с лош характер, което се е вмъкнало тук по светло и сега кръжи в мрака и се тика в лицето му. Настръхна целият — птички, бръмбарчета, прилепи, мразеше ги всичките — и скочи толкова енергично, че едва не си удари главата в тавана.
Докато придърпваше газената лампа, гъделичкането се повтори. Този път беше върху бузата му. Раймър изпищя и се сви сред възглавниците, притискайки лампата към гърдите си. Завъртя колелцето, вслуша се в съскането на газта и натисна огнивото. Лампата светна и в кръгчето бледа светлина той видя не някаква кошмарна птичка, а Клей Рейнолдс, който седеше на единия край на леглото. Държеше перо, с което допреди малко беше гъделичкал канцлера на Меджис. Другата му ръка беше скрита под палтото, което беше преметнал на коленете си.
Рейнолдс беше намразил Раймър още от първата им среща в гората — същата гора отвъд Айболт Каньон, където пратеникът на Фарсън Латиго беше разквартирувал сега войниците си. В една бурна нощ Клей и другите Големи ковчези бяха попаднали на полянката, където Раймър, Ленгил и Кройдън седяха край малък огън. Палтото на Рейнолдс се вееше около него.
— Сай Манто! — го беше нарекъл Раймър и останалите двама се засмяха. Беше безобидна шега, но на Рейнолдс не му се стори духовита. В някои от страните, през които беше пътувал, manto не означаваше само „палто“, а „слабак“ или „пияница“. Освен всичко друго, беше и жаргонна дума за хомосексуалист. На Рейнолдс така и не му мина през ума, че Раймър (и другите чукундури, които се хилеха на циничния му хумор) не знаеха тези подробности. Важното беше, че му се подиграват — а ако можеше да накара някой подигравчия да си плати, непременно си разчистваше сметките с него.
За Кимба Раймър беше настъпил денят за разплата.
— Рейнолдс? Какво правиш тук? Как влезе в…
— Нещо бъркаш имената — отвърна седналият на ръба на леглото мъж. — Тук няма никакъв Рейнолдс. Измъкна ръка изпод палтото си. В нея стискаше добре наточен нож. Беше го купил от Долния пазар с точно тази цел наум. Сега го вдигна и заби дългото острие в гърдите на Раймър. То потъна чак до дръжката и го прикова като набоден с карфица бръмбар. „Креватна буболечка!“ — помисли си Рейнолдс.
Лампата се изплъзна от ръката на Раймър и падна на килимчето, но не се счупи. На съседната стена се полюшваше треперещата сянка на Кимба Раймър. Сянката на другия мъж се спусна над нея като гладен лешояд.
Рейнолдс вдигна ръката, с която беше държал ножа. Обърна я така, че пред очите на Раймър да попадне малкият син ковчег, татуиран между палеца и показалеца му. Искаше това да е последното нещо, което врагът му ще види на този свят.
— Хайде да те чуя сега да ми се подиграваш — процеди през зъби Рейнолдс и се усмихна. — Хайде де!
2
Кметът Торин се събуди малко преди пет. Беше сънувал ужасен кошмар. В него една птица с розови очи бавно летеше над Баронството. Където и да паднеше сянката й, тревата пожълтяваше, листата падаха от дърветата и житото изтикаше. Сянката превръщаше зеленото му прекрасно Баронство в пустиня. „Може Баронството да е мое, но и птицата, е моя — помисли си той точно преди да се събуди, свит на топка в единия край на леглото си. — Моята птица, аз я доведох тук, аз я пуснах от клетката!“
Знаеше, че няма да заспи отново тази нощ. Наля си чаша вода, изгълта я жадно и отиде в кабинета си, като с отсъстващо изражение измъкна нощницата си измежду бузите на костеливия си стар задник, докато вървеше. Пискюлът на нощната му шапчица се люлееше между раменете му, а коленете му пукаха на всяка стъпка.
Колкото до чувството за вина, което олицетворяваше сънят му… е, каквото е писано, това ще стане. Джонас и приятелите му скоро ще получат онова, за което бяха дошли (и така любезно си бяха платили) и след два дни щяха да си отидат. Махни се оттук, птицо с розови очи и смъртоносна сянка, разкарай се натам, откъдето си дошла и вземи със себе си глупаците от Големия ковчег! Лениво си помисли, че докато посреща Края на годината, ще е твърде зает, за да умува за тези неща. Или пък да сънува такива сънища.