Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Освен това сънищата без видими знаци си оставаха само сънища, не предсказания.
Видим знак можеха да бъдат ботушите зад завесите в кабинета — показваха се само носовете им, — но Торин никога не поглеждаше в тази посока. Погледът му се беше залепил за бутилката, поставена до любимото му кресло. Да си пийва по чашка в пет сутринта не му беше навик, но една нямаше да му навреди. Беше сънувал ужасен кошмар, за Бога, и освен това…
— Утре е Жътва! — каза и седна в креслото край камината. — Човек може да глътне една-две чашки в чест на празника.
Наля си — последното питие, което изобщо щеше да вкуси — и се закашля, когато то загря стомаха му и топлината се плъзна нагоре по гърлото му. Така беше много по-добре, наистина. Никакви гигантски птици, никакви унищожител на сенки… Протегна ръце, сплете костеливите си пръсти и предизвикателно изпука с тях.
— Мразя, когато правиш така, ръждива панто — изрече някой в лявото му ухо.
Торин подскочи. Сърцето му направи лупинг в гърдите му. Празната чаша се изплъзна от пръстите му и тук нямаше килимче да омекоти падането, така че тя се разби в земята.
Преди да успее да изкрещи. Рой Дипейп смъкна величествената му нощна шапчица, сграбчи останките от величествените му коси и изви величествената му глава назад. Ножът, който стискаше с другата си ръка, беше доста по-малък от този на Рейнолдс, но съвсем ефикасно преряза гърлото на стареца. Червена кръв плисна в сумрачната стая. Дипейп пусна косата на Торин, върна се при завесата, зад която се беше крил допреди малко, и вдигна нещо от пода. Беше талисманът на Кътбърт. Занесе го до креслото и го пусна в скута на умиращия кмет.
— Птицата… — изгъргори с пълната си с кръв уста Торин.
— Птицата!
— Аха, дърто магаре, много мъдро, че споменаваш за това сега, бих казал. — Дипейп отново изтегли главата му назад и му избоде очите с два бързи удара на ножа. Едното падна в угасналата камина. Другото се стече по стената. Десният крак на Торин потрепери за последно и застина.
Имаше още нещо за свършване.
Дипейп се огледа, видя нощната шапчица на кмета и реши, че пискюлът на върха й ще му свърши работа. Вдигна я, топна я в локвата кръв, която се беше образувала на коленете на кмета и нарисува на стената сигулата на Добрия човек.
— Добре… — промърмори и се отдръпна. — Ако това не ги довърши, нищо на земята няма да успее.
Така си беше. Единственият въпрос, на който не можеше да бъде отговорено засега беше дали ка-тетът на Роланд може да бъде заловен жив.
3
Джонас беше обяснил на Фран Ленгил точно къде да разположи хората си — двама вътре в конюшнята и още шестима отвън, от които трима трябваше да се скрият зад купчина ръждясали железарии, двама — в изгорелите руини на къщата и един — Дейв Холис — да се покатери на покрива. Ленгил беше доволен, че постовите му взеха тази работа на сериозно. Ставаше дума само за някакви си хлапета, наистина, но поне в едно отношение момчетата имаха предимство пред Големите Ковчези…
Шериф Авери си въобразяваше, че е начело на отряда, докато не се приближиха достатъчно до Бар Кей. След това Ленгил, с картечницата през рамо (и гордо изправен на седлото, сякаш беше на двадесет години) пое командването. Авери, който се беше притеснил и задъхал, изглеждаше по-скоро облекчен, отколкото разочарован.
— Ще ви обясня къде ни е наредено да отидем и ще го направим както ми е казано, защото планът е добър и нямам намерение да го провалям — каза на хората си Ленгил. В мрака лицата им приличаха на неясни розови петна. — Ще добавя само едно, което ми се струва правилно. Те не ни трябват непременно живи, но е ще е по-добре да ги пленим — Баронството ще плати добре за тях… и по този начин ще платят и за всичко друго, което правим. Ще си разчистят сметките, ако така повече ви харесва. Тъй че ви казвам: ако се наложи да стреляте, стреляйте! Но живи ще ви одера, ако убиете някого от тях без нужда. Схванахте ли?
Не последва отговор. Но май че го бяха разбрали.
— Добре — каза Ленгил. — Давам ви една минута да си проверите снаряжението и потегляме. И нито звук оттук нататък! — Лицето му беше застинало в каменно изражение.
4
Роланд, Кътбърт и Алан излязоха от землянката в шест и четвърт сутринта и застанаха на входа. Алан си допиваше кафето. Кътбърт се прозяваше и се протягаше. Роланд си закопча ризата и погледна на югозапад, към Лошите треви. Вместо за засадата си мислеше за Сюзан. За сълзите й. „Мръсната стара ка, колко я мразя“ — беше казала тя.