Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Стратезите прецениха, че не е нужно. Знаем, че разполагаме с твърдо установен гратисен период на незабележимост и за най-съвършената им апаратура. За по-сигурно надценяваме възможностите на противника и съкращаваме периода на безопасност наполовина. Разбираш ли защо?
— Използвате го като дезинформация.
— Именно. Лъжливите сведения за оперативната обстановка са по-лоши от пълната липса на информация — елементарно военно правило. Обърканият и измамен враг е по-уязвим от застаналия нащрек, който се пази от всичко, което не познава.
— Ехе, нали змейовете не лъжехте!
— Хитрост, измама и лъжа не са тъждествени понятия. Пък и тази война е напълно различна от онези, които ни се е налагало да водим преди. Радо? Чуваш ли ме?
— Не. Мисля си за… витяците. Защо не ги използвате за дълбоко проникване?
Крилан присви лапи, ноктите изстъргаха по пода и оставиха бразди.
— Най-малкото, защото не са много. А и ти напомням, че твоята Верена също е витяк.
Радослав с усилие си пое дъх.
— Това… не беше честно да го изтъкваш, Иване.
— Зарежи тоя фризерен тон, тук нямаме малотрайни продукти. Аз трябваше да те гледам на кръв и урина сега. Деца не се пращат в бой! Това е напълно недопустимо. Всяка раса, която си позволява да тика невръстните си младежи на предната линия, е противна за нас! А повечето витяци са деца — от чисто змейска гледна точка. Целта не оправдава средствата. Децата са деца, а не чудовища или инструменти за постигане на целите на дадена раса, дори и в най-отчаяната война!
— Нима няма ВЪЗРАСТНИ ВИТЯЦИ?! — на свой ред повиши глас Радослав.
Крилан дишаше, съскайки.
— Извинявай — рече след малко. — Вродена змейска реакция. Когато стане въпрос за деца, независимо чии са… Не успях да овладея емоциите си. Моля те да ми простиш.
— Няма нищо, Иване… съжалявам, че те разстроих.
— Почти ме вбеси, не разстрои. Да, има пълновъзрастни витяци с правата на всеки един дорасъл до оръженосец шаркан. Пак повтарям — не са много.
— Добре де, разбрах. И все пак витяците могат да служат като маскиращ щит. Дори НЕ е нужно да бъдат излагани на пряка опасност. Нищо, че са възрастни…
— Съгласявам се с теб, но с голямо душевно скърцане. Предполагам… че като крайна, принудена мярка…
— Прощавай, но пак ще ти задам тъп въпрос, само не се гневи. Водите тази война от много време, нали? Как тогава нямате достатъчно витяци за воини?
Крилан почти изпусна пяна от устата си:
— Ох, Радо… Витяците да не зреят като домати! — възкликна той. — Нали се иска обич! Виж, при нас зачеването не е чиста физиология. Ако двойка шаркани, змей и змеица, не се обичат поне дванайсет яра, един янкотъл, никога няма да заченат змейчета, колкото и секс да правят… пък и що за секс е това без любов! Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… — Крилан махна горчиво с лапа. — Или съдбата си, каквато и да е тя…
Дичо се пресегна и потупа змея по хълбока, шарканът трепна изненадан.
— Романтик… Впрягат я, Иване. Разбираш какво имам предвид.
— О, да. За жалост, разбирам. Само дето се оказва, че в хамута е впрегната не точно Обичта, а нещо опорочено или примитивно, непълно… Може да е секс, може да е някоя друга съставка от Силата, нейна по-бедна проява, само че не и онова, дето върши чудеса в истинския смисъл на думата. Стихията, която сътворява светове, причината да се раждат галактики и звездите в тях. Звездите, Радославе! Плодове на Обичта на Всемира! А звездите са извънредно мощно нещо за дребните планетарни същества като нас. Тях обаче можем да впрегнем. Но не и да си народим по поръчка витяци за пушечно месо…
— Иване — обърна се тихо Радослав към змея. — Аз според теб възрастен ли съм?
— Ти? Как да ти кажа… Тингът сигурно би те обявил за оръженосец, но с особено мнение…
— Няколко пъти вече чух това „оръженосец“…
— За Алванд ли се сещаш? — стегна се изведнъж Крилан. — Той не повдигна въпроса за вината ти от зли помисли. Просто искаше да опознае що за личност си. За нас е важна индивидуалността, не расата и биологичния вид.