Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Момент! — Крилан вдигна лапа, усетил силния змейски полъх откъм Дичо, който очевидно не си даваше сметка за това. Навярно даже не осъзнаваше, че току-що бе проговорил на детски шаркански. Е, разсъди Иван-Крилан, ще се усети. Сега друго му е по-важно.
— Посланието не е на хартия — поясни той меко, — а представлява парче извънредно чист кристал. Съхранява се в специален съд. Когато го вземеш в ръка, ще затвориш очи… и ще чуеш и видиш „записа“. Еднократен е и след „прочитането“ изчезва. Затова си среши нервите и си успокой косата. Ще повикам да го донесат. Готов ли си?
— Мммм… не още. Пък нямам и гребен. Нека сам…
— Тогава иди в кабинета — Крилан кимна към помещението с гранитния монолит. — В ъгъла на стаята има дупки, там ще завариш скалния плъх от прислугата на аула, който ще донесе кошницата с говорещия кристал-камък. Благодари му наум, тия създания вършат страшно много добра работа за едното мерси, покажи му признателността, която той заслужава — това е Втори змейски закон: на всекиму да отдаваш дължимото. Плъхът в отговор ще щракне със зъби, ти да не го изтълкуваш погрешно, при тия диамантеночелюстни къртици озъбването не е заплаха, а замества израза „моля, пак заповядай“. После си вземи посланието и… Аз ще съм на балкона. Свиркай, като ти стане скучно.
Радослав още стискаше в юмрук камъка. Очите му бяха зачервени и влажни. Ала вече миришеше на успокоено.
Крилан не искаше да прекъсва мига му на щастие, затова се промъкна безшумно. Но крилатият любимец изцвърча от листака на пълзящите растения, облекли в живот стените на пещерата.
Дичо трепна и се озърна. Усмихна се.
— Всичко наред ли е?
— Тип-топ — отвърна дрезгаво.
— Радвам се за теб, бате.
Крилан се плъзна обратно навътре, като пътьом забърса хвърления одеве пешкир и го прибра в коша с прането до една от къртичините на незаменимите скални помощници. Надникна в килера, закачи на опашката си дръжката на една стомна от малахит, фиксира с очи вързоп с плодове като ябълки, който послушно скочи под дясната мишница, и се върна с побѐден вид в гостната зала. Съдът се люшна на опашния змейски шип и чукна дъно върху голия камък до ръката на Радослав.
— Викам, да го отпразнуваме. Всичко хубаво, което се е случило дотук, трябва да се полее.
Дичо претегли стомната и я надигна.
— Пелин?
— Правят го в Южна Гренландия. Кашепската ни Гренландия. Забравих как ѝ викаха местните…
— Ти си първият змей, който ми признава, че не помни нещо!
— Тежко наследство от раждането ми в човешки облик, бате.
Човекът вдигна очи.
— Тя ме обича — сподели саможиво. — И не ми се сърди. Подсказа ми какво би могло да е изпитанието… Нали не е против правилата?
— На ръба е. Но аз ще си замълча. Нали се сещаш — забравям разни неща… Та каква ти е идеята?
— Хм… мезе?
Крилан някак си бе забравил да остави вързопа и продължаваше да го стиска. Пусна го, но той не падна, а се заспуска сякаш перце — просто телекинетично забавяне. Сетне змеят помисли и насочи муцуна в посоката на килера. Оттам, като в приказка, се търкулна гърне. То почти беше стигнало до Радослав, когато подскочи върху едно от ниските стъпала на пода… и взе че се пукна. Змеят с досада му изфуча, сграбчи го пъргаво и го постави така, че след като се разпадна на чирепи, буцата сирене да не тупне на пода.
— Не съм още достатъчно ловък с тия магии. Прощавай. Гърнето ми се превърна в панички. Я дай насам виното и да пием за твое здраве.
— И за твое — отвърна му Дичо.
— Е?
Радослав помълча.
— Трябва да узрее малко това, което ми каза Верена…
— Ей!… Тъкмо го бях забравил!
— Бяха намеци. Нещо като гатанка. Просто подсещания… Нека помисля пак. Трябва ми повече информация. — Той кимна към кабинета. — Не ми каза, че имаш и други домашни любимци. Цял зверилник. Направо се стреснах! — добави с лек укор.
— А?
— Стъклонурките.
Змеят го погледна с недоумение.
— Приличат на костенурки. Или мокрици, понеже имаха много крака. И все едно са от стъкло или от планински кристал.
— Аааа… да, черупката им е кристална, да. Това са съхранителите. Ишчелски аналог на човешките компютри. Най-условно казано. Грижат се за Библиотеката и ѝ носят нови данни.
— Библиотека? Не видях книги в кабинета ти.
— Ха. Истински книги имам в зертона си. Той е статичен, засега не искам хвъркат… После, в Пещерата на съгласието има крипти със златни плочи, върху които са записани с гръмоглифи Хрониките и Напътствията. Но първо трябва да научиш поне едно от нашите писма. Обаче, за да научиш нещо, което аз не знам, може да ползваш Библиотекаря. Какво се пулиш? Беше пред очите ти. Онова храстче на писалището! — подсказа Крилан.