Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— И как се… ползва?
— Питаш го гласно или мисловно. Поискваш си даден обем знания. След туй направо пред погледа ти един от плодовете му узрява. Става златен като листенцата. Късаш и гълташ. Нужната информация се съдържа в плода.
— Бре… и защо толкова сложно и магично?
— Не бих казал, че кодираната в рибонуклеинови пакети информация е нещо магично. Нито сложно за ползване. Кога ще успееш да прочетеш петстотин страници и да ги усвоиш? А така директно поемаш знанията и след минути вече са част от паметта ти. Е, за човешкия мозък тази информация не е трайна, ако не я преповториш, но за известно време имаш в главата си всичко, което ти трябва. Самодивски метод. Нормалните шаркани не се нуждаят толкова от него. Тук, навярно си го забелязал, въпреки че имат писменост, не си падат по писането. Разчитат на паметта си. Казват, че което не се задържа в ума, не е важно. Фамо-граморите така мислят, де. Борейските кроманьонци пък имат книги, свитъци. Те са представители на първичната човешка раса, точно като теб — от времето преди да се разделите на чернокожи, бледолики, азиатци, индианци… С нещо те натъжих ли бе, Радо?
— Иване, още одеве исках да питам… и сега ме подсети. Мъчи ме един въпрос.
— Кажи де.
— Защо атъланите унищожиха моето Село? Не виждам смисъл.
Змеят се сви на кравай пред Дичо, загърбвайки шадравана. Поде внимателно и тихо:
— Ще ти отговоря. Само че не искам да започнеш да се самообвиняваш. Просто приеми, че така се е случило. Става ли? Страх ме е да не се натиснеш да те съдят и за това, че не си предотвратил избиването!
Човекът отпи дълга глътка от малахитовата стомна.
— Ох — главата на Крилан клюмна, — глупчо си ти, Радо. Казвам ти го с цялото си уважение. Думите имат форма, съдържание и емоционална тежест. „Глупчо“ е натоварено с негативно отношение, а точно това нямам предвид… Радо, може и да не си се натурализирал напълно, но съвестта ти вече има змейски нокти! Ама пощади се малко бре, юнако!
— Стига де, Иване! — вяло се възмути Радослав. — Не ми бъркай в главата!
— Прекалено силно мислиш и даже аз те чувам с недоразвитите си за змей сетива.
— Трябва да знам дали е било заради мен. Не само нокти има съвестта. Зъби също…
— Зъби?… На змейска съвест зъби не ѝ трябват. Само ламите хапят в бой. Ние използваме нокти — на лапите и на крилете. Ламийските крилца са твърде нежни и късички. Обаче огъня и опашката употребяваме наравно…
— Иване.
— Не те баламосвам. Чудя се как да ти го кажа.
— Кажи го както е.
— Обещай ми, че няма да седнеш да се тръшкаш и страдаш, да си скубеш косите и да викаш: моля ви, накажете ме!
— Добре. Слушам те.
— Заради теб е било, да. Засекли са твоята жива змейска кожа.
Дичо сепнато вдигна глава.
— Но защо тогава не нападнаха мен?!
Змеят мълчеше. После отсечено кимна.
— Знаеш отговора.
— Били са объркани от човешкото в мен. Човешкото, което е антипод на шарканското.
— Апаратурата на атъланите работи тъкмо в този диапазон, на противопоставянето на хорската и змейската същност. Пленявали сме новите модели атълански детектори и установихме, че са доста инерционни. Не действат като радар, не дават картина в реално време. Прилича на процес на картографиране. Киснал си в Селото повече от два месеца, толкова ли беше?
— Два кане.
— Имах предвид човешките месеци. Значи правилно съм запомнил. Толкова време е трябвало на атъланите, за да пресметнат къде ти е обиталището. Ала не са и допускали, че си… витяк. Колкото повече си човек, толкова повече си „размазан“ и недоловим за драконодетекторите. Според нашите стратези, най-многото, което атъланите могат, е да регистрират присъствие на шаркан, но не и с точност да установят координатите. За локализация им трябват около час-два или две ури и половина.
Радослав се заслуша в песенния ритъм на шадраванчето. Сякаш то даде тон на въпроса му:
— Тоест аз, откакто съм витяк, представлявам нещо, което маскира пред атъланските прибори шаркански сигнал, и те затова не вдигат аларма?
— Поне не веднага — отвърна Крилан.
Дичо вирна десния показалец и цъкна с език:
— Аз съм направо като вид змейски „Стелт“! — заяви самодоволно и мрачно.
Събеседникът се изсмя късо, сетне смехът му премина в сумтене.
— Ха! Бива си те по метафорите, бате. Не съм се хилил на човешки майтапи от сума ти време!
— Не се гъбаркам… — свъси вежди човекът-витяк.
Муцуната на Крилан като че стана с един слой по-корава.
— Аз също. И никак не ми харесва това, което подушвам, че в момента обмисляш.
— Но защо сами не сте взели мерки да станете неуловими за драконодетекторите?