Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Поколебах се, давайки си сметка, че не знам.
— Почти на две — казах.
— Омъжи ли се за баща му? — попита той.
Погледнах го в лицето:
— Да.
— И как го кръсти?
— Даниел, на баща му.
Той кимна:
— Ейми ще се грижи за вас — каза той. — Тя обича деца. — Той щракна с пръсти и съпругата му дойде при него. Видях я как поклаща глава в знак на несъгласие, а сетне свежда очи, когато той наложи волята си. Когато тя ме стрелна с поглед на неподправена омраза, се досетих, че й е наредил да се грижи за мен и за сина ми, а тя би предпочела да отиде с него в двора на кралицата.
Тя беше довела коня му. Загледах го как се мята на седлото, а войниците му възсядат конете си около него.
— Лондон — нареди той кратко и насочи коня си на север, към съдбата, която го очакваше, каквато и да бе тя.
Не можех да си изясня що за човек беше Ейми Дъдли, докато яздехме през леденостудената селска провинция на Англия в студените дни на януари 1558 г. Тя яздеше добре, но изглежда, не изпитваше голямо удоволствие от това, нито дори в дните, когато слънцето се издигаше като червен диск на хоризонта и червеношийките подскачаха и се криеха в лишените от листа живи плетове, а утринният мраз караше кръвта да пее. Мислех, че е така навъсена поради отсъствието на съпруга й; но нейната компаньонка, госпожа Одингсел, не се опитваше да я ободри, дори не говореха за него. Яздеха мълчаливо, като жени, свикнали с това.
Трябваше да яздя зад тях, по целия път от Грейвзенд до Чичестър, с детето, привързано на гърба ми, и от усилието всяка вечер изпитвах болки от задника чак до гърба. Това необикновено дете почти не беше издало и звук от мига, в който майка му почти го беше хвърлила към мен, когато френската кавалерия я прегази. Бях сменила пелената му с малко лен, който ми заеха на кораба, и го бях увила в моряшка плетена жилетка. През повечето време го мъкнех със себе си наоколо, сякаш беше сандък, който някой бе настоял да нося против волята си. Не беше се оплакал, не беше проронил и една дума на недоволство. Докато спеше, се облягаше на мен, сгушен, сякаш беше мое родно дете; буден, седеше в скута ми или на пода, или в краката ми, или стоеше, държейки се здраво с една ръка за панталоните ми. Не казваше нито дума — нито на френски, езикът на майка му, нито на английски. Гледаше ме със сериозни тъмни очи и не казваше нищо.
Изглежда беше твърдо убеден, че трябва да бъде с мен. Не заспиваше, освен ако не го наблюдавах, а ако се опитах да го оставя да лежи и да се отдалеча от него, той се надигаше и започваше да щапука след мен, все така безмълвен, все така безропотно, но ако изостанеше, личицето му започваше да се сбръчква, сякаш се канеше да заплаче.
Не бях жена с развит майчински инстинкт. Като момиче не си играех с кукли, а, разбира се, не бях имала и невръстен брат или сестра, за които да се грижа. И въпреки това не можех да не се възхищавам на упоритостта на това малко човече. Внезапно бях влязла в живота му като негова закрилница, и той искаше да бъде сигурен, че ще остане до мен. Започнах да харесвам усещането от допира на ръчичката му, която доверчиво посягаше да хване моята. Започнах да спя с него, сгушен до мен.
Лейди Ейми Дъдли не правеше нищо, за да ми помага с него по време на дългото пътуване в студа. Нямаше причина да го прави — тя не искаше нито мен, нито него. Но щеше да бъде мило от нейна страна да нареди на някой от мъжете да ме качи на допълнително седло зад себе си, така че да мога да държа детето в ръце и да облекча измъчения си гръб. Сигурно беше видяла, че в края на дълъг ден, прекаран на седлото, бях толкова изтощена, че едва можех да стоя. Щеше да бъде мило от нейна страна да се погрижи да ми намерят място за нощувка, да се погрижи да има каша за детето. Но тя не правеше нищо за мен, нищо за него. Гледаше и двама ни гневно и с подозрение, и не разговаряше с мен, освен когато ми идваше нареждане да бъда готова да тръгна в уреченото време.
Изпитвах присъщото на всички жени с деца самодоволство, и си напомнях, че тя е безплодна. Мислех си също, че наказва и двама ни заради ревността си, защото подозира, че съпругът й е бащата на детето ми. Реших, че скоро трябва да й дам ясно да разбере, че не бях виждала негово благородие от години, и че сега бях омъжена жена. Но Ейми Дъдли не ми даваше възможност да говоря с нея: отнасяше се към мен така, както се отнасяше с мъжете, които яздеха с нея — като част от студения пейзаж, като с някое от окичените с ледени висулки дървета. Изобщо не ми обръщаше внимание.
Имах много време да размишлявам, докато се движехме бавно на югозапад по замръзналите пътища, лъкатушещи през села и покрай ниви, където беше ясно, че гладът е завладял земята. Големите врати на хамбарите стояха отворени — нямаше нито сено, нито слама, които да се пазят в тях. Селата често тънеха в мрак, къщите бяха празни. Някои малки паланки бяха напълно запустели: хората бяха отчаяни и не можеха да се изхранват от бедната земя поради постоянно лошото време.