Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Или ще се качат на друг кораб. Опъвайте платна! — извика морякът на мъжете при въжето на кърмата. Мъжът хвърли въжето на брега, а другите развиха платната. Бавно потеглихме от кея.
— Не мога да ги оставя! — Робърт, внезапно пробудил се, загледа разширяващата се водна бездна между кораба и сушата. — Не мога да ги оставя тук!
Мъжете, оставени на брега, нададоха жален вик:
— Дъдли! Дъдли!
Морякът притисна лорд Робърт в голяма мечешка прегръдка, отдръпвайки го от перилата на кораба, за да му попречи да скочи на брега.
— Ще се върнем за тях — увери го той. — Ще получат официална закрила и ще могат да отплават с други кораби, а ако се случи най-лошото, французите ще ги освободят срещу откуп.
— Не мога да ги оставя! — Робърт Дъдли се бореше да се освободи. — Хей! Вие! Моряци! Обърнете към пристанището. Върнете се на кея!
Вятърът издуваше платната, те заплющяха, а после, щом моряците опънаха въжетата по вятъра, платната се изопнаха и започнахме да се изтегляме. Зад нас в Кале се разнесе гръмовен трясък, когато вратите на цитаделата поддадоха и френската армия се изсипа в самия център на английската власт във Франция. Робърт се обърна, изпълнен с болка, към сушата.
— Трябва да се прегрупираме! — извика той. — Ще изгубим Кале, ако тръгнем сега. Помислете си за това! Кале! Трябва да се върнем, да се прегрупираме и да се бием.
Морякът все още не го пускаше, но сега целта на хватката му беше не толкова да удържи младия лорд, колкото да го държи в прегръдката си, докато бе така обзет от печал.
— Ще се върнем — каза той и го залюля на една страна, после на друга. — Ще се върнем за останалите, а после ще превземем отново Кале. Никога не се съмнявайте в това, сър. Нито за миг не се съмнявайте в това.
Лорд Робърт отиде до кърмата на кораба, като оглеждаше пристанището и виждаше безредното отстъпление. Усещахме мириса на облака дим от горящите сгради, който се стелеше над водата. Чувахме как пищят хора: французите си отмъщаваха за оскърблението на гладуващите граждани на Кале, които се бяха предали на англичаните преди толкова много време. Лорд Робърт изглеждаше почти решен да се хвърли във водата и да отплува обратно, за да се погрижи за евакуирането на пристанището, но дори той в яростта си можеше да види, че е безнадеждно. Бяхме изгубили, англичаните бяха изгубили. Беше съвсем просто и жестоко, и пътят на един истински верен войн не беше да рискува живота си в някакъв драматичен подвиг, а да обмисли как да спечели следващата битка.
Той прекара целия път до Англия, загледан над кърмата на кораба към смаляващия се бряг на Франция, дълго след като застрашителният профил на крепостта беше потънал под хоризонта. Когато светлината се оттегли рано от сивото януарско небе, той продължи да стои, загледан назад, а когато малката студена луна се появи, той още беше там, опитвайки се да съзре някаква надежда на черния хоризонт. Знаех това, защото го наблюдавах, седнала върху намотано въже на мачтата, точно зад него. Негов шут, негов васал, безсънна, защото той беше безсънен, разтревожена, защото той бе разтревожен, поболяла се от страх за него, за себе си, и за онова, което щеше да ни донесе бъдещето, когато слезехме на суша в Англия — една причудлива тройка: една еврейка, вероотстъпница, с християнско копеле на хълбока си, и един току-що освободен предател, който беше отвел войниците си към поражението.
Не очаквах съпругата му Ейми да е на кея, но тя беше там, заслонила очи с ръка, оглеждайки палубата, докато го търсеше. Видях я, преди тя да го види, и прошепнах в ухото му:
— Съпругата ви.
Той слезе бързо по подвижния мост при нея: не я взе в обятията си, нито я поздрави с някаква проява на привързаност, а я изслуша напрегнато и после се обърна към мен:
— Трябва да отида в двора. Трябва да обясня на кралицата какво стана в Кале — каза той кратко. — Заради това ще се търкалят глави, сред тях навярно и моята.
— Милорд — прошепнах.
— Да — каза той гневно. — Изглежда, че не направих кой знае какво в интерес на издигането на семейството си. Хана, върви с Ейми, тя ще отседне при приятели в Съсекс. Ще изпратя да те намерят там.
— Милорд — приближих се малко по-плътно до него. — Не искам да живея в провинцията — това беше всичко, което успях да кажа.
Робърт Дъдли ми се усмихна широко:
— Сигурен съм, скъпа. Самият аз не мога да я понасям. Но трябва да я потърпиш за месец-два. Ако кралицата ме обезглави, задето не съм успял да се справя, можеш да отидеш сама, където искаш. Съгласна ли си? Но ако оцелея, ще отворя лондонската си къща и ще се върнеш на служба при мен. Както пожелаеш. На колко години е детето?