Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Ще ни пуснете ли при вас?

— Реката не е наша. Но все пак ще ви сторим местенце.

Те свалиха панталоните и ризите си и нагазиха във водата. Прахът покриваше краката им до коленете, стъпалата им бяха побелели и омекнали от потта. Бавно се потопиха във водата, лениво търкайки с длани бедрата си. Това бяха баща и син, и двамата почервенели от слънцето. Те пръхтяха и пъшкаха във водата.

Бащата на Том учтиво попита:

— На запад ли отивате?

— Не. Връщаме се оттам. Отиваме си в къщи. На запад не ни провървя.

— А какво е това „в къщи“, къде живеете? — попита Том.

— В Панхандъл46, недалеч от Пампа.

Бащата каза:

— Значи, там може да живеете добре.

— Не. Но там дори да умрем от глад, ще умрем при свои хора. А да гладуваме и да чувствуваме, че всички ни мразят — не искаме.

Бащата рече:

— И друг един ни каза това. Защо ви мразеха?

— Кой ги знае. — Възрастният мъж гребна с шепа вода и почна да мие главата си, като сумтеше и гълголеше. От косата му потекоха по шията струи мръсна вода.

— И все пак ще ми бъде интересно да чуя нещо повече за това — рече бащата.

— И аз — подкрепи го Том. — Защо онези хора на Запад ви мразеха?

Мъжът погледна втренчено Том.

— Вие на запад ли отивате?

— На запад.

— И в Калифорния никога не сте били, така ли?

— Не, не сме били.

— Тогава няма защо да ме питате. Идете там, сами ще видите.

— Добре — каза Том, — но все пак е интересно да знаеш къде отиваш.

— Е, щом непременно искате да знаете, ще ви разкажа. Сам аз съм питал други хора и съм мислил за това. Страната е хубава. Само че отдавна са ограбили богатствата й. Ще минете първо през пустинята, а отвъд нея е Бейкърсвил. Околностите му са толкова красиви, че просто не можеш да откъснеш очи — градини, лозя. В целия свят няма друга такава страна. Ще продължите по-нататък — местата са равни, хубави, водата е на не по-дълбоко от трийсет стъпки. И цялата тази земя е на „Поземлената и говедовъдна компания“ — не можеш да получиш нито късче от нея. Ако компанията не иска да обработва земята, земята ще си остане необработена. Ала опитай се само да засееш там малко царевица и ще отидеш в затвора.

— Хубава земя ли казваш? И нищо не сеят на нея?

— Да, да! Хубава земя, но не сеят! Е, като я гледаш, разбира се, ще те хване яд. Но почакай, още нищо не си видял. Обърни внимание с какви очи те гледат хората. Гледат те, а на лицето им сякаш пише: „Мразя те, кучи сине!“ Ще си имате разправии с шерифите, те ще ви гонят от място на място. Спреш да починеш край пътя — не, продължавай напред. Там на лицето на всекиго пише как те мрази той. А досещате ли се защо? Мразят те, защото се страхуват. Те знаят: щом гладният няма хляб, той ще открадне. Те знаят: грехота е да се държи земята на угар, могат за това да ти я вземат. Но какво съм седнал да ви разправям! Вас още никой не е наричал „оки“, нали?