Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Гостите отново бяха маскирани и с официални дрехи, а частите от разговори, които дочу, носеха жужащия заряд на очакване и тайнственост.
— Знаете ли, казват, че щели да се оженят тази вечер!
— Мъжът с пелерината с червената подплата е лорд Карфакс, върнал се е от Балтийските страни!
— Забелязахте ли прислужниците с обкованите с желязо сандъци?
— Ще ни дадат знак да излезем напред — чух го лично от Елспет Пул!
— Сигурен съм — смайваща мощ…
— Такива сънища и след това такъв покой на ума…
— Ще доприпкат като доверчиви паленца…
— Видяхте ли го? Във въздуха? Каква машина!
— Избледняват само за няколко дни — чух го от най-доверен източник…
— Никой не го е виждал. Отказали са на самия Анри Сонк!
— Никога не бях чувала такива писъци и не бях виждала подобен екстаз…
— Да каже пред всички: „Та нима историята не се пише най-добре с белег от камшик?“ Изключителна дама!
— Никой не е говорил с него от дни — явно ще разкрие всичко тази вечер, тайните си планове…
— Той ще говори! Както обеща графът…
— И после творбата ще бъде открита!
— О, да, творбата ще бъде открита!
Последните думи принадлежаха на двама наконтени мъже с фракове и маски от черен сатен. Чан беше проникнал дълбоко в лабиринта от частни апартаменти и в момента стоеше зад една мраморна колона, върху която бе поставена древна амфора от малахит и злато. Подсмиващите се мъже минаха покрай него и отидоха до една отрупана с бутилки и чаши маса. Наляха си уиски и доволно отпиха, усмихваха се като деца, които чакат разрешение да разопаковат подаръците за рождения си ден.
Единият се намръщи и сбърчи нос.
— Какво има? — попита другият.
— Тази воня…
— Ужасна е — съгласи се вторият. — Какво ли мирише така?
— Нямам представа.
— Направо е отвратително…
Чан се сви още повече зад колоната. Ако тръгнеха към него, нямаше да има избор, освен да ги нападне. Единият със сигурност щеше да успее да извика. Щяха да го намерят. Първият вече беше направил крачка към колоната, но другият му изсъска:
— Чакайте!
— Какво?
— Смятате ли, че е възможно да започват?
— Не разбирам…
— Миризмата! Смятате ли, че започват? Алхимичните огньове!
— О, за бога! Така ли миришат?
— Не зная. А вие?
— Не зная! Да не закъснеем!
— Бързо, бързо!
Гаврътнаха уискито и треснаха чашите на масата. Забързаха разсеяно покрай Чан, като наместваха маските си и приглаждаха косите си.
— Какво ли ще ни накарат да правим? — попита единият, докато отваряше вратата, за да излязат.
— Няма значение — възбудено отвърна вторият. — Трябва да го направим!
— Да, разбира се!
— И ще бъдем спасени! — възкликна другият, докато вратата се затваряше. — А после нищо няма да ни спре!
Чан излезе от скривалището си. Тръсна глава и се запита дали реакцията им щеше да е по-различна, ако не се бе провирал през комина на пещта, а просто бе пристигнал в Харшморт с миризмите от стаята, в която живееше. Тях щяха да ги познаят, разбира се — бяха заложени в социалното им разбиране. Неприятните миризми на Харшморт и Процеса обаче носеха възможността за успех и спираха всяка естествена преценка. Той вече виждаше, че Кликата може да е безцеремонна и открита колкото си ще, когато става въпрос за власт и доминация. Хубавото беше, че никой от тези кандидати — изнервени в елегантните си дрехи, все едно се бяха докопали до покана за кралския двор — не се виждаше като подчинен, макар че отчаяното им подмазвачество го правеше очевидно. Нереалността на вечерта, тяхното въвеждане само ги ласкаеше още повече, доставяше им тръпката на коприната, маските и интригите, примамливи капани, които не бяха нищо повече от отвличане на вниманието от страна на изпечени шарлатани. Вместо да гледат с подозрение графа или графинята, тези хора с радост се обръщаха на другата страна, гледаха от позицията на новата си „мъдрост“ всички хора, които щяха да могат да доминират на свой ред. Чан бе наясно с бруталната логика на всичко това. Всеки план, който се уповаваше на успех заради себичното желание да експлоатираш другите и да отричаш истината за себе си, със сигурност щеше да успее.
Надникна в коридора, който бе описал Смайт. По цялата му дължина имаше врати. Една от тези врати го бе завела при тялото на Артър Трапинг. В другия край се виждаше витото стълбище. Беше сигурен, че кабинетът на Вандаариф се намира в противоположната посока, ако там има вход за голямата зала.