Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Почти всички животи вътре в него стенеха от страх; Ма’елкот, самият бог — дори той призоваваше към предпазливост. Ламорак нямаше какво да каже; мрачната му сянка се беше свила в безмълвен ужас в най-затънтения ъгъл на съзнанието му, защото стълбището миришеше на донжона, на Театъра на истината.
Миришеше на Шахтата.
Едно от сопитата се протегна към него и Тан’елкот се напрегна, очаквайки заряда на шокова палка; вместо това беше смаян да установи, че полицаят само докосна рамото му с облечената си в ръкавица ръка и навеждайки се по-близо, прошепна през дигитализатора си:
— Тръгвайте. — Това беше най-близкото до човешки глас нещо, което Тан’елкот някога беше чул от социален полицай. — По-добре не го карайте да чака.
Останалите полицаи обърнаха шлемовете си един към друг и леко закимаха в знак на съгласие; ръкавиците им стискаха палките така, сякаш ги болеше твърде много, за да хванат оръжията си по-удобно. Това мимолетно докосване до човешката същност, скрита зад сребърните маски, превърна възела от нерви в стомаха на Тан’елкот в леден ужас, който проникна чак до костите му; беше страшно дори да си помисли, че социалните полицаи са способни да изпитват някакво съчувствие.
Сякаш онова, което го очакваше долу, плашеше дори тях.
Тан’елкот си пое дъх дълбоко и конвулсивно, пристъпи към стълбите и тъмнината го погълна.
4.
Долу той откри кошмар от объркани, ужасени Работници, Администратори и Лекари, от кръв, ридания, изпражнения и писъци, и социални полицаи със сребърни маски, застанали на пост като роботи. Единственото осветление беше размитата белота, идваща от аварийните лампи. Киселата воня на човешки страх беше примесена с миризмата на плесен, идваща от мръсни мокри килими, и почти смазващата смрад на кръв и изпражнения.
Тан’елкот премина покрай вонящите сенки на дългия тесен коридор и влезе в просторна зала, която може би някога е служила за офис; сред останките от няколко бюра лежаха разбити, облицовани с плат дъски, за които Тан’елкот предположи, че някога са били прегради на кабинки. Тук-там се виждаха купчини от окаяни хора в дрипи, които някога са били работнически комбинезони — някои отчаяно се бяха вкопчили помежду си, други тихо ридаеха, трети гледаха безизразно към кафявите петна по стените.
Сред отломките се виждаха части от поне три човешки тела: тук — откъсната ръка, там — глава, наподобяваща разбита с чук диня, другаде — сложна плетеница от черва, захвърлена върху разбит диспенсър. Подът беше осеян с железни гилзи от силови пушки и от едната стена беше останала само крехка решетка от дупки от куршуми. На места във вътрешността на изпотрошените мебели се виждаха трупове, изгризани от някого — не от глад, а по-скоро заради някакъв непреодолим стремеж да използва челюстите си, както кучетата машинално оглозгват кокали.
Като дете, което го сърбят венците.
Масовият разстрел тук е бил само началото. Някой си беше играл с труповете — беше сплитал червата на възли, вадил очи и късал крайници, сякаш някое дете е разглобявало куклите си. Тан’елкот нямаше никакви съмнения кое е било това дете. Той го виждаше.
То беше насред залата, със спуснат до коленете панталон, и бутовете му се тресяха между коленете на безока жена с разкървавена уста. Белязаният му скалп не оставяше място за грешка.
Колбърг.
От дрехите на жената се беше запазила само покрита с кафява кора превръзка на плоското място, където някога е била дясната ѝ гръд. Пред погледа на Тан’елкот Колбърг се наведе към другата ѝ гръд и впи зъби в зърното ѝ. В очите му плисна кръв. Но жената само изгрухтя — вероятно беше полумъртва от болка. Колбърг зарови лицето си в плътта ѝ, прониквайки все по-надълбоко и по-надълбоко. Тан’елкот неволно сведе поглед.
Останалите нахапани тела… женските бяха без гърди. Всеки мъжки труп имаше на мястото на члена си само дълбоки разкъсни рани. Осакатените трупове зловещо си приличаха помежду си — сякаш са били хирургически унифицирани с тъп скалпел.
И аз избрах това — помисли си вцепенено Тан’елкот — за съюзник против Каин и Палас Рил. О, забравени богове, какво направих?
Колбърг вдигна глава от гърчещата се в агония жена и срещна погледа на Тан’елкот. Издаде врата си нагоре като змия под горещото тропическо слънце.
— Добре дошъл в дома ми — рече той. — Харесва ли ти? Сам си го обзаведох.
Тан’елкот запази мълчание.
Колбърг се надигна на колене, отдръпвайки се от трупа, и разсеяно прибра члена си в панталона дори без да избърше полузасъхналата кръв по него.