Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Механикът го отблъсна.
— Държиш се все едно няма да се върнеш.
Холдън стрелна с поглед Наоми, но изражението ѝ не се бе променило. Еймъс само се засмя за кратко, а после го плесна по гърба тъй силно, че зъбите му затракаха.
— Глупости — каза той. — Ти си най-жилавият човек, когото познавам.
После, без да чака отговора на Холдън, отиде до стълбата и се спусна на долната палуба.
Наоми се оттласна леко от стената и доплува до него. Съпротивлението на въздуха я спря на половин метър разстояние. Холдън не познаваше човек, който да се движи по-ловко в условията на микрогравитация; тя беше истинска балерина на безтегловността. Трябваше да положи усилия да не я сграбчи в обятията си. По изражението на лицето ѝ личеше, че не иска това. Няколко секунди тя просто плуваше безмълвно пред него, после посегна и допря дългата си, слабичка длан до бузата му. Беше хладна и мека.
— Не отивай — повтори тя и нещо в гласа ѝ му подсказа, че е за последен път.
Той отстъпи и започна да навлича радиационния скафандър.
— Кой тогава? Можеш ли да си представиш Авасарала да си пробива път през гъмжило от повръщащи зомбита? Та тя дори няма да различи КИЦ от каюткомпанията. Еймъс трябва да отиде да прибере онова момиченце. Знаеш, че е така, и знаеш защо. Пракс също трябва да е там. Боби ще ги пази и двамата.
Напъха рамене в масивния скафандър и го запечата отпред, но остави шлема да виси на гърба му. Удари с пети магнитите на ботушите си, за да ги включи, а после се придърпа към палубата и залепна за нея.
— А ти? — продължи. — Теб ли да пратя? Бих заложил на теб срещу хиляда зомбита по всяко време. Но познаваш КИЦ не по-добре от Авасарала. Къде е логиката?
— Тъкмо се сдобрихме — въздъхна тя. — Не е честно.
— Впрочем — подхвърли той, — кажи на марсианците, че като спася планетата им, вече сме квит за тази работа с крадения кораб, ясно? — Опитваше да разведри момента и веднага се намрази за това. Но Наоми го познаваше, знаеше колко се страхува и въпреки това не го скастри. Той почувства прилив на любов, от който по гръбнака му пробягаха тръпки и скалпът го засърбя.
— Добре — каза тя и лицето ѝ се стегна. — Но ти ще се върнеш. През цялото време ще стоя на радиото. Ще минем заедно през това, крачка по крачка. Никакви геройски изцепки. Ум вместо куршуми и ще решаваме проблемите заедно. Обещай ми. Искам да ми го обещаеш.
Този път Холдън наистина я привлече в обятията си и я целуна.
— Съгласен съм. Моля те, моля те, помогни ми да се върна жив. Наистина ми се иска.
Да пътува с „Рейзърбек“ до осакатения „Агата Кинг“ беше като да отиде със състезателна кола до магазинчето на ъгъла. „Кинг“ се намираше само на няколко хиляди километра от „Росинант“. Изглеждаше достатъчно близо, за да стигне дотам с реактивна раница, ако се оттласне наистина силно. Вместо това той караше може би най-бързия кораб в системата на Юпитер с охлювска тяга от около 5 процента през останките от скорошната битка. Усещаше как „Рейзърбек“ се напъва да скъса каишката и реагира на слабите тласъци със сърдит укор. Разстоянието до флагмана бе толкова малко, а пътят — толкова коварен, че програмирането на курс би му отнело повече време, отколкото да пилотира ръчно. Но дори с мудната скорост, на „Рейзърбек“, изглежда, му бе трудно да държи носа си насочен към „Кинг“.
„Не ти се иска да отидеш там — сякаш казваше корабът. — Това е ужасно място.“
— Така е, наистина не ми се иска — призна Холдън и потупа конзолата пред себе си. — Но просто ме откарай дотам цял, става ли, миличък?
Покрай него преплува голям къс от нещо, което вероятно доскоро е било разрушител. Назъбените му краища все още бяха нажежени и сияеха. Холдън побутна ръчката, за да измести „Рейзърбек“ встрани, малко по-надалеч от носещия се в космоса отломък. Носът се отклони от курса.
— Опъвай се колкото си щеш, но така или иначе отиваме там.
Донякъде Холдън бе разочарован, че пътуването е толкова опасно. Никога досега не бе идвал до Йо и гледката на луната в ъгъла на екрана му бе впечатляваща. От другата ѝ страна голям вулкан от разтопени силикати изхвърляше частици толкова високо в космоса, че той можеше да види следата, оставяна от тях в небето. Облакът се охлаждаше до мънички силикатни кристали, които улавяха сиянието на Юпитер и блещукаха като диаманти, пръснати из чернотата. Някои от тях щяха да отлетят извън гравитационния кладенец на Йо и да се превърнат в част от бледата пръстенова система на Юпитер. При всякакви други обстоятелства, това би било приказно красиво.