Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Погледнах съдията и той ми се хареса така, както не беше ми се харесвал много отдавна — с тия изправени стари плещи и тази толкова истинска едрозъба усмивка. Но аз трябваше да узная.
Той се вглеждаше внимателно в лицето ми — в момента в него сигурно е имало какво да се прочете, — но и аз го гледах право в очите.
— Казах, че няма нищо особено — подзех, — но все пак има нещичко.
— Казвай.
— Нали знаете при кого работя.
— Зная, Джек — отвърна, — но нека забравим за миг това и просто да си поседим. Не мога да кажа, че симпатизирам на Старк, но и не съм като повечето наши приятели от Крайбрежния. Аз съм готов да уважавам човека, а той е човек. По едно време дори почти бях на негова страна. Той разбиваше стъклата и пускаше да влезе малко свеж въздух. Но… — Съдията поклати тъжно глава и се усмихна. — Започнах да се опасявам, че разбивайки стъклата, той ще събори и цялата къща. А и някои от неговите методи… Затова… — Не довърши, а само леко сви рамене.
— Затова — довърших аз вместо него — вие се ориентирахте към Макмърфи.
— Джек — каза той, — политиката винаги е била въпрос на избор, но от какво ще избираш, не зависи от теб. И всеки си плаща за избора. Знаеш това. Правиш даден избор и знаеш какво ще ти струва той. Трябва да си платиш.
— Да, но…
— Аз не те упреквам, Джек — прекъсна ме той. — Аз вярвам в теб. А кой от двама ни е прав и кой крив, ще покаже времето. Ала нека не допускаме тези неща да развалят отношенията ни. Ако в онази нощ съм прекрачил границите на допустимото, извинявай. Извинявам ти се от сърце. Толкова ми беше мъчно после.
— Казвате, че не одобрявате методите на Старк. Добре, аз ще ви кажа нещо за методите на Макмърфи. Чуйте на какво е способен вашият Макмърфи. — И аз затрещях като трамвай по наклон, и то с повредени спирачки. Обясних му на какво е способен Макмърфи.
Той седеше и слушаше.
После го попитах:
— Е, това хубаво ли е?
— Не — каза и поклати глава.
— Не е я — казах. — И вие можете да сложите край на това.
— Аз? — изненада се той.
— Да, вас Макмърфи ще ви послуша. Не може да не ви послуша, защото вие сте един от малкото му приятели, които са му останали, а и вече усеща на врата си горещия дъх на Шефа. Ако той имаше някакъв макар и малък коз, би се разправил с Шефа без повече пазарлъци. Но знае, че няма. И казвам ви, че ако се стигне до съд, Шефа няма да си поплюва. Тази Сибил си е стопроцентова курва и ние можем да докажем това винаги. Ще изкараме като свидетели целия ръгби отбор, че и лекоатлетическия, че и всички шофьори на камиони, които карат по шосе 69 покрай къщата на татко й. Ако успеете да вразумите Макмърфи, може би ще има възможност да спаси кожата си. Но, забележете, засега аз нищо не мога да обещая.
Само полумрак, тишина и лек дъх на старо сирене царяха в стаята, докато думите ми проникваха в този красив старчески череп. После съдията поклати бавно глава.
— Не — каза той.
— Слушайте, Сибил няма да остане с празни ръце. Ние ще имаме грижата за това, освен ако не я е обзела мания за величие. Разбира се, тя ще трябва да подпише една декларацийка. Няма да скрия, че нашата страна ще има грижата да се запаси с няколко писмени показания от нейните приятели — в случай че тя отново реши да хитрува. Уверявам ви, предлагаме й една напълно изгодна за нея сделка.
— Не за това става дума — каза съдията.
— А за какво, боже мой? — възкликнах и долових в гласа си умолителна нотка.
— Това си е работа на Макмърфи. Той може да прави грешка. И според мен прави. Но това си е негова работа. В такова нещо аз не мога да се меся.
— Премислете по-добре — заувещавах го. — Не бързайте с отговора, помислете си.
Той поклати глава.
Станах.
— Трябва да бягам — казах. — А вие помислете. Утре ще дойда пак и ще поговорим още веднъж. Тогава ще ми отговорите.
Той насочи към мен жълтите си ахати и отново поклати глава.
— Ела да се видим утре, Джек. Добре дошъл си и утре, и всеки друг ден. Но отговора ти давам сега.
— Моля ви за това като за лична услуга: изчакайте до утре и тогава решете.
— Говориш, като че на мен ми е трудно да вземам решения. Но това е, кажи-речи, единственото, на което съм се научил за седемдесет години. Аз зная какво искам и какво решавам. Независимо от това ти ела утре. И няма да говорим за политика. — Той направи широко движение с ръка, като че смиташе нещо от масата. — Майната й на политиката! — възкликна шеговито.