Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Как е възможно? – заговори той, сякаш на себе си. – Как може татко да направи подобно нещо? Та той обичаше великия везир като брат.

– И мен ме обичаше! – Гласът на Гюлбахар прозвуча рязко. – Но ме изхвърли през вратата! Виж ме сега! Къде съм?

Мустафа нямаше какво да й отговори. Полумракът на стаята натежа от напрегнатото мълчание и от това атмосферата стана още по-тягостна. Не след дълго Гюлбахар просъска:

– Стоножка! Това е работа на московчанката!

За Мустафа майка му имаше право да се озлобява. Онази жена в края на краищата беше съсипала живота и на двамата. Майка му беше заточена.

„Естествено, ти също! – заговори вътрешният му глас. – Къде си сега? Всъщност ти си заточеникът, глупако!“

Това бе самата истина. Той се намираше на такова място, че ако се наложеше, нямаше да се добере навреме до Истанбул. Големият син на Хюрем обаче, Мехмед, щеше да стигне от Сарухан до столицата само за два дни. Мустафа можеше да повярва, че баща му го изпрати на по-далечно място под влиянието на жена си, но в това... Ето това не можеше да стане. Султан Сюлейман не би погубил Ибрахим заради женски приказки. Това никога не можеше да стане.

Не си издаде обаче мислите. Докъде ли щеше да стигне враждата между тези две жени? От време на време това го хвърляше в тревога! Той също мразеше Хюрем. Не възприемаше и децата й като свои братя. Но само толкова. Замислеше ли се на тази тема, си казваше, в крайна сметка престолонаследникът съм аз. Татко ни обича. Войската ни обича. Когато утре по волята на Аллах баща ни си отиде и ние седнем на трона, и бездруго те всички ще отидат по дяволите!“

Нито веднъж дори не беше споделял с майка си тези мисли. Не можеше да ги сподели. Още в деня, когато тръгнаха на заточение, тя го беше притиснала до гърдите си в колата и беше изплакала: „Сине мой, принце, мой жертвен агнец, мой храбър хан, соколе мой! Ако отмъстиш на тази московчанка заради теб самия и заради мен, халал да ти е млякото, с което съм те кърмила. Така да знаеш!“

Гюлбахар заповтаря „Това е работа на стоножката!“ И не спря да придружава с един и същ жест тези няколко думи. Тя всеки път люшкаше главата си все по-силно, сякаш така си втълпяваше още по-настойчиво, че вярва в това, което си мисли.

– Валиде! – Не изтърпя най-накрая Мустафа.

– Какво има? – извъртя към сина си неимоверно рязко главата си Гюлбахар. От очите й изскачаха искри. – Какво има?

Принцът се задоволи само да задържи поглед върху нея.

– Московчанката изяде главата на Ибрахим. Кой знае какви интриги е въртяла, какви подлости, какви лъжи! Кой знае с какви курвенски номера е взела ума на господаря! Московчанката знае как да си играе играта. Убийца, как няма да знае!

Мустафа никога не си бе въобразявал, че Хюрем може да е невинна. Но по никакъв начин не можеше да приеме, че баща му ще извърши такова престъпление единствено заради приказките на жена си. Откакто чу за смъртта на Ибрахим паша, все си казваше: „Ами справедливостта на султан Сюлейман? Това ли е справедливостта на баща ми? В такъв случай обезателно знае нещо!“.