Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Някаква промяна? — попита Еолаир, макар да знаеше отговора.

Ситката помръдна лекичко рамене.

— Бори се, но не мисля, че има достатъчно сили, за да превъзмогне хватката на онова, което я е сграбчило.

Ситката сякаш беше безразлична, златистите й очи бяха непроницаеми като на котка, но графът отлично знаеше, че почти не се е отделяла от Мейгуин. Те просто бяха различни, тези безсмъртни, и беше безсмислено да се опитваш да ги преценяваш по безизразните лица и монотонните гласове.

— Казвала ли ти е някакви думи? — попита внезапно Кира'ату.

Еолаир проследи протегнатите над одеялото пръсти на Мейгуин, с които сякаш искаше да хване нещо, което не беше там.

— Говори ми, да, но не можах да я чуя добре. А това, което чух, беше неясно бърборене. Не долових нито една позната дума.

Ситката повдигна сребристата си вежда и каза:

— Мисля, че чух…

И се обърна към Мейгуин, която помръдваше беззвучно устни.

— Какво?

— Словата на Градината. — Кира'ату разпери пръсти, после ги събра. — Онова, което наричате ситска реч.

— Възможно е да научила малко през времето, когато пътувахме и се сражавахме заедно.

Гледката на неспокойно търсещите нещо ръце на Мейгуин разкъсваше сърцето на Еолаир.

— Възможно е — съгласи се лечителката. — Но ми се стори, че го изрече, както би го изрекъл Зида'я… почти.

— Какво искаш да кажеш?

Еолаир изпита някакво смущение и нарастващо раздразнение.

Кира'ату се изправи.

— Прости ми. Трябва да поговоря за това с Джирики и Ликимея, вместо да тревожа теб. А и не мисля, че има голямо значение. Съжалявам, граф Еолаир. Искаше ми се да ти съобщя по-добри новини.

Той седна на земята до Мейгуин.

— Вината не е в теб. Ти беше много внимателна. — Той протегна ръка, за да може Мейгуин да я хване, но хладните й пръсти се дръпнаха като уплашени. — Багба да ме прокълне, какво търси тя?

— Има ли нещо, което обикновено да носи със себе си или да закача на шията си? — попита Кира'ату. — Някакъв амулет или нещо друго, което й действа успокоително?

— Не си спомням нищо такова. Може би иска вода.

Ситката поклати глава.

— Дадох й да пие.

Еолаир се наведе и започна да рови разсеяно в торбите с принадлежностите на Мейгуин. Извади един топъл вълнен шал и го притисна в ръцете й, но тя го задържа само за миг и го отблъсна. Пръстите й отново зашаваха, а от устата й се дочуха неразбираеми гърлени звуци.

Обзет от отчаяно желание да я успокои по някакъв начин, той заизмъква всевъзможни неща от торбите, поставяше ги едно по едно в ръцете й — чаша, издялана от дърво птичка, явно от Залата за резби в Тайг, дръжката на напъхана в канията си кама. Последното му откритие го притесни. Уплашен, че заради замъгленото си съзнание тя би могла да се нарани, той й беше забранил да я вземе от Хернисадарк, но Мейгуин очевидно беше пренебрегнала заповедите му. Но нито едно от тези неща, нито някои от останалите дребни предмети, които й подаваше, не я успокояваха. Тя ги отблъскваше като малко дете с гневни и резки движения, макар изражението й да оставаше непроницаемо.