Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Значи вие сте тези, които отхвърлиха Ученичеството? И решили сами да запазят мира за вашия Запад?

- Да, и какво? – спокойно отговори Фолко. – Ако успеем да изпълним замислите си, ще избавим Средната земя от велика кръвнина, ако претърпим неуспех – ще умрем в битка, леко и бързо и няма да видим целия този ужас, който може да последва.

- Умееш да говориш – поклати глава старейшината. – Не напразно ти сложиха гривна...

- Стига, стига! – намеси се Форве.

- Добре, така да бъде – съгласи се старейшината. – По никакви закони не бих могъл да ви пусна по подземните ни пътища, ако светлият принц не молеше за вас. Да вървим...

Те се сбогуваха с принца и елфите. Амрод, Беарнас и Маелнор внимателно скриха на гърдите си свитъци, които бяха длъжни да връчат на краля в Минас-Тирит. За последен поздрав се вдигнаха ръцете и портите се затвориха зад елфите.

Пътят към дълбокото се оказа кратък. По отвесна шахта те се спускаха на дървена платформа, поддържана от здрави канати, дебели цяла ръка. Някъде горе, в мрака, известно време се чуваше скърцането на вратите, после и то затихна.

Подземната река се оказа широка и пълноводна. Тя течеше във висок просторен тунел, оскъдно осветен през пробитите в камъка светлинни кладенци. До пристана чакаше неголяма лодка.

- Плаването тук си е цяла почивка – напътстваше ги старейшината, – защото всички прагове и подводни камъни са премахнати. Може дори да не гребете, ако не бързате, а ако бързате, тогава смело плувайте ден и нощ. Един от вас нека остане да отблъсква с прът, ако рулят не помогне, и спете смело. След осем дни, без да спирате, и сте пристигнали където ви трябва.

Лодката действително се оказа маневрена и удобна за управление. Торин и Дребосъка си плюха на ръцете и хванаха греблата. Амрод седна на руля, другите двама елфи съставиха следващата двойка гребци, а Фолко се намести на носа. Доста дълго реката бе права и без завои, течението беше силно, освен това джуджетата не жалеха ръце и ладията почти летеше напред. Скоро те изпревариха сал, натоварен с големи бали и джуджетата салджии приветствено им помахаха. Макар и оскъдно, тунелът бе осветен, видимостта беше като през много светла лунна нощ.

Плуваха дълго. По пътя ладията им подмина няколко неголеми пристана, където горяха маслени факли. Канеха ги да акостират, но елфите учтиво отказваха – трябваше да бързат.

Дори когато горе на повърхността се спусна нощ и в тунела се сгъсти непрогледен мрак, те не спряха. Запалиха приготвените от запасливите елфи факли – три на носа и един на кърмата, и пътешествието по подземната река продължи.