Последната империя

Повечето терисци не са толкова лоши, колкото Рашек. Но виждам, че му вярват — до известна степен. Това са обикновени хора, не са философи или книжници, и не разбират, че според собствените им пророчества Героят на времето трябва да е чужденец. Вярват само каквото им казва Рашек — че превъзхождат останалите и следователно трябва да „доминират“, а не да се подчиняват.

Дори добрият човек може да бъде подмамен от подобна страст и омраза.

Вин трябваше да се върне отново в балната зала на Венчърови, за да си даде сметка какво е истинското величие.

Беше посещавала толкова много бални зали, че напоследък великолепната им украса не й правеше впечатление. Но в Цитаделата Венчър имаше нещо особено — нещо, към което другите Къщи се стремяха, но така и не бяха постигнали. Сякаш Венчърови бяха родителите, а останалите — послушните деца. Всички Цитадели бяха красиви, но нямаше съмнение коя е най-хубавата.

Грамадната зала, заобиколена от масивни колони, бе още по-величествена от обичайното. Вин не можеше да определи точната причина. Замисли се върху това, докато чакаше прислужникът да й вземе шала. Както и преди, зад витражите грееха карбидни лампи, изпълвайки помещението с разноцветни светлини. Масите бяха подредени безупречно, тази на господаря — разположена на малък балкон в дъното на залата, имаше царствен вид.

„Всичко тук е почти… перфектно“ — помисля Вин и неволно се намръщи. И същевременно всичко изглеждаше леко преувеличено. Покривките бяха твърде бели, изгладени до последната гънка. Облеклата на прислугата бяха в ярки цветове. Вместо войници при вратите стояха Мътни убийци, с внушителен вид и с характерните си дървени щитове. Цялата тази картина сякаш целеше да подчертае още повече величието на фамилията Венчър.

— Сейзед, нещо не е наред — прошепна тя, докато слугата ги водеше към масата им.

— Какво искате да кажете, господарке? — попита високият стюард, който крачеше зад нея.