Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Ни най-малко, господарке. Не забравяйте, ферохимикът трябва да извлича силата от собственото си тяло. Би могъл например за няколко седмици да накара тялото си да изглежда, сякаш е остаряло с десет години. А след това, за също толкова време, да се върне назад. Но във ферохимията всичко се основава на баланса.
Вин обмисли чутото.
— Има ли значение металът, който използваш? Както в аломантията?
— Има, естествено — отвърна Сейзед. — Металът определя какво може да се съхранява.
Вин кимна и отново закрачи.
— Сейзед, ще ми дадеш ли малко от твоя метал? — попита след малко.
— От моя метал, господарке?
— Нещо, което използваш като ферохимичен склад — обясни Вин. — Искам да се опитам да го разпаля — може би ще ми позволи да използвам част от силата му.
Сейзед се намръщи озадачено.
— Някой опитвал ли го е досега? — попита Вин.
— Сигурен съм, че все някой е опитвал. Но не си спомням конкретен случай. Може би ако прегледам медните си хранилища…
— Защо просто не ми дадеш да опитам? — прекъсна го Вин. — Имаш ли нещо, изработено от някой от основните ви метали? Нещо, в което не си съхранявал важни сведения?
Сейзед помисли малко, вдигна ръка, откачи от ухото си обица, като тази, която носеше Вин, и й я даде.
— Това е чист пютриум, господарке. Вътре съм съхранил известно количество сила.
Вин кимна и я глътна. Прегледа аломантичните си резерви, но малкото късче, изглежда, не вършеше нищо. За проба разпали пютриум.
— Е? — попита Сейзед.
Вин поклати глава.
— Нищо не… — И млъкна. Имаше някаква промяна.
— Какво става, господарке? — попита Сейзед с нетипично за него нетърпение.
— Аз… усещам силата, Сейз. Едва доловима е — извън обсега ми, — но кълна се, в мен има нов запас, какъвто досега не съм притежавала.
Сейзед се намръщи.
— Слаб, казвате? Сякаш… виждате сянката на този запас, но не можете да се доберете до силата му?
— Да. Откъде знаеш?
— Защото така се чувствам, когато правя опит да използвам метали на други ферохимици, господарке. Трябваше да се досетя, че резултатът ще е такъв. Не можете да черпите от тази сила, защото тя не ви принадлежи.
— Ох — въздъхна Вин.
— Не се разочаровайте, господарке. Ако аломантите можеха да крадат силата на други хора, вече щеше да е известно. Но си струваше да опитате. — Той се обърна и посочи към имението. — Каретата ви пристигна. Ще закъснеем за срещата.
„Странно — помисли Келсайър, докато пресичаше тъмния двор пред имението Реноа. — Промъквам се в собствената си къща, сякаш атакувам Цитаделата на някой благородник“.
Но нямаше как да го избегне — не и с неговата репутация. Келсайър крадецът бе достатъчно известен, Келсайър бунтовникът и духовен водач на скаа бе още по-прочут. Това не му пречеше да сее нощем хаос в града — трябваше само да е по-предпазлив. Все повече благороднически семейства напускаха града, а могъщите Къщи започваха да проявяват параноя. В известен смисъл това ги правеше по-лесни за манипулиране — но навъртането около цитаделите бе станало опасно занятие.
За разлика от тях, имението Реноа си оставаше практически неохранявано. Имаше стражи, разбира се, но не и Мъгливи. Реноа се стараеше да не прави впечатление и да не привлича вниманието на аломантите. Докато се прокрадваше покрай стената, Келсайър се придържаше към сенките. Тласна се от една монета и се изстреля право към балкона на Реноа.
Приземи се безшумно и надникна през стъклото. Пердетата бяха спуснати, но видя вътре Доксон, Вин, Сейзед, Хам и Бриз, заобиколили бюрото на Реноа. Самият Реноа се бе настанил в най-далечния ъгъл и, изглежда, не участвате в разговора. Според договора той трябваше да изпълнява ролята на лорд Реноа и очевидно не смяташе да преминава тази граница.
Келсайър поклати глава. „Съвсем лесно е за един убиец да влезе тук. Ще трябва да предупредя Вин да спи в работилницата на Клъбс“. Не се безпокоеше за Реноа — кандра не се страхуваха от кинжалите на убийци.
Келсайър почука лекичко на вратата и Доксон дойде да отвори.
— А ето го и самия него! — заяви Келсайър, като пристъпи в стаята и отметна мъглопелерината.
Доксон изсумтя недоволно и затвори вратата.
— Наистина си чудна гледка, Кел. Особено с петната от сажди по коленете.
— Наложи се да попълзя малко тази вечер — обясни Келсайър и махна небрежно с ръка. — Има един отточен канал, който минава под защитната стена на Цитаделата Лекал. Човек би си помислил, че са го запушили.
— Съмнявам се, че въобще би им дошло наум — отвърна седналият до бюрото Бриз. — Повечето от вас, Мъглородните, са твърде горделиви, за да пълзят. Изненадан съм обаче, че ти си го направил.