Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Не бой се — успокои го Очко. — Вероятно се е забавил заради трафика. — За него беше удоволствие да успокои някого, вместо да разбива илюзии.
— Сигурен ли си, че е успял да направи сделката? — попита Бени Екщайн. Наля си четвърта чаша кафе от каната, донесена от румсървиса.
— Разбира се — отвърна Ейтан. — Дори и да са решили да се дърпат, той просто трябваше да продължава да размахва парите.
Между заминаването на Ицик Бен-Цион от Казабланка и среднощната среща в „Кафе дьо Пари“ Екщайн не беше си губил времето. Той вече бе събрал необходимия екип, но не можеха да скочат върху целта си с чаршафи. Можеше да накара Лернер и Лапкин да донесат парашути, но рискът от конфискация на летището беше твърде голям. Затова трябваше да ги намерят на място.
Всяка държава, която има парашутни войски, разполага поне с един цивилен парашутен клуб, защото някои от ветераните не могат да се откажат от навика си. В „Синдика д’инисиатив“ на булевард „Мохамед V“ една мила жена информира „англичанина“, че има такъв клуб в Тит Мелил, макар тя да не знаеше дали още работи. Тит Мелил е само на десетина километра югоизточно от Казабланка.
Не си направи труд да наеме кола, защото нямаше време и вероятно щеше да се наложи да пита хора за пътя, а всеки път, като си отвореше устата, щеше да оставя визитката си. Затова нае само един „свидетел“ — шофьорът на такси Абдурахим.
Абдур беше фонтан от информация по много въпроси. Предлагаше всякакви алтернативи, ако „Антъни“ не успее да задоволи потребностите си в Тит Мелил. Макар Екщайн да беше затворен и мълчалив човек, едно от постиженията му като офицер от разузнаването беше способността да прикрива мрачния си характер. Можеше да се усмихва безгрижно и привлекателно. Докато Абдур докара кихащия си мерцедес до оградения с палми булевард „Мула Исмаел“, Екщайн вече беше поканен на сватбата на дъщеря му.
Говореха си за жени на френски, докато шофьорът удряше по покритото с парче персийски килим табло и натискаше клаксона, за да разкара мотопедите и конските каруци. Скоро завиха към дълъг частен път и паркираха пред двуетажна бяла сграда. Абдур излезе от колата, взе си червената възглавничка и отиде да подремне под сенките на дърветата.
Ейтан изкачи бетонените стълби към втория етаж под черната перка, закована над вратата. В аероклуба веднага вляво имаше барче и надеждите му се събудиха, когато видя поставен в рамка плакат с парашут.
— Добър ден, приятелю — поздрави той на френски бармана, който бършеше чаша за кафе.
— Добър ден.
— Къде е клубът на парашутистите?
Барманът се усмихна, но по-скоро със съжаление.
— Там — посочи с пръст.
Ейтан мина по тротоара около сградата и покрай скромната контролна кула, поставена върху сребриста метална конструкция. Пистата, дълга около километър, се простираше между ниви. Тук можеше да кацне С–47, но на поляната бяха паркирани само две чесни. Раираният оранжев чорап на ветропоказателя висеше неподвижен. Той слезе по стълбите в големия открит хангар с красиво изрисуван знак на парашут и думите „Кралски аероклуб на Казабланка“.
В хангара трима мъже играеха карти.
— Здравейте, приятели — усмихна им се весело Ейтан, решил да говори на английски. Обикновено хората приемат, че ако не разбираш езика им, си безобидна личност.
— Здрасти — отговори най-младият от тримата. Както повечето мароканци и той носеше тънки черни мустаци. Беше облечен с лъскаво маслиненозелено пилотско яке.
— Можете ли да ми кажете къде се намира клубът на парашутистите?
Младежът стана от стола си и Ейтан го последва навън.
— Там е — посочи младежът към затворения съседен хангар, където също имаше табела. Ейтан примижа. Клубът на парашутистите също беше „кралски“. — Обаче сме затворени.
Тази новина беше неприятна, но използваното местоимение даваше надежда.
— О — възкликна Ейтан. — Защото е ветровито ли?
— Не, приятел — изсмя се младежът. — По-лошо. Самолетът ни е повреден.
— Гадна работа — съчувствено отвърна Ейтан, макар че на него изобщо не му трябваше самолет. Това щеше да е проблем на Нимроди.
— Парашутист ли си? — попита младежът, докато си поставяше слънчеви очила.
— Понякога — протегна ръка Ейтан. — Антъни Хартстоун.
— Хаким Азиз — стисна силно ръката му младежът.
Ейтан отвори единия джоб на пилотското си яке и подаде на Хаким визитна картичка. Беше със златна емблема на парашутно крило и фирмата „Група за въздушно обслужване“. Имаше лондонски адрес и телефонен номер. Телефонът всъщност се намираше в един офис в Уест Енд, но автоматично прехвърляше разговорите към телефонен секретар и факс в Йерусалим.