Мечът на Шанара

После бавно и много внимателно огледа цялото мазе, стая по стая, ъгъл по ъгъл. Времето летеше, а той все още не беше открил нищо. Накрая беше разгледал всичко, но без никакъв успех. Изглежда приятелите му не бяха затворени в тази част на двореца. Без да е много сигурен, започна да се чуди дали пък не са затворени в някоя от стаите отгоре. Но му се струваше невероятно Паланс или злият му съветник да рискуват и да оставят някаква възможност пленниците им да бъдат забелязани от хората, които идват в двореца. Дали пък Балинор наистина не беше напуснал град Тирзис и тръгнал да търси Аланон? Но знаеше, че подобно нещо беше невъзможно. Балинор не беше човек, който щеше да търси помощ от някой друг при проблем като този — той щеше да се изправи лице в лице с брат си, а нямаше да бяга. Отчаян Хендъл се помъчи да си представи къде биха могли да бъдат затворени човекът от границата и двамата братя елфи, къде в тази стара сграда можеха да се скрият затворници така, че никой да не ги види. Логичното място беше под двореца, в дълбоката тъмнина без прозорци, която той току-що…

Изведнъж Хендъл си спомни, че под това мазе има тъмница от много стари времена. Балинор мимоходом му беше споменал за нея, разказвайки му накратко историята на замъка. Казал беше, че е изоставена и че входът й е запечатан. Джуджето възбудено се огледа наоколо и се помъчи да се сети къде беше построен старият коридор. Сега беше сигурен, че приятелите му са отведени там. Това беше единственото място, където можеше да бъде скрит човек завинаги. Почти никой не знаеше за съществуването на подземието, освен членовете на семейството и близките им приятели. Входът му бил залостен отгоре и забранен в продължение на толкова много години, че дори възрастните граждани на Тирзис не си спомняха за него.

Без да обръща внимание на стаите и коридорите, непоколебимият Хендъл изучаваше стените и пода на централното помещение. Сигурен беше, че е зърнал залостения вход. Ако той наистина беше отворен отново, нямаше да му е трудно да го открие. Само че никъде не го виждаше. Докато опипваше наоколо установи, че стените са солидни, а замазката непокътната. Търсенето му отново се оказа неуспешно и той отново се усъмни в себе си. Обезверен се строполи върху един от сандъците с вино, който беше поставен в центъра на пода. Очите му шареха отчаяно по стените, докато се мъчеше да си спомни. Времето изтичаше. Ако не се измъкнеше преди развиделяване, той сигурно щеше да остане да прави компания на приятелите си в плен. Знаеше, че нещо му убягва и че не го беше забелязал просто защото е много очебийно. Като ругаеше тихо той се надигна от касата с вино и тръгна бавно из помещението. Мислеше усилено и се мъчеше да си спомни. Имаше нещо свързано със стените… нещо със стените…