Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Извиках:
— Но, вуйчо, уверявам ви, че нищо не е имало… Сбъркал съм вратата, понеже бях пиян.
Той сви рамене.
— Хайде, не говори глупости.
Аз вдигнах ръка:
— Кълна ви се в честта си.
Вуйчо ми поде:
— Добре, добре. Длъжен си да казваш така.
От своя страна и аз се разсърдих и му разправих цялото си премеждие. Той ме гледаше със смаяни очи и не знаеше какво да мисли и дали да вярва.
После излезе да обсъди работата заедно с полковника.
Научих, че бил образуван и нещо като съд от майки, пред които били изложени на обсъждане различните фази на положението.
Вуйчо ми се върна след половин час, седна с някакво съдийско държане и започна:
— Както и да е, за тебе има само едно средство да излезеш от това затруднително положение; то е да се ожениш за госпожица Дюмулен!
Аз подскочих ужасен:
— А, тъй ли, това никога няма да го бъде!
Той попита тежко:
— А какво смяташ да правиш?
Отговорих просто:
— Ами… ще си замина, когато ми върнат обущата.
Вуйчо ми поде:
— Без шеги, моля ти се. Полковникът е решил да ти строши черепа, щом те срещне. И можеш да бъдеш сигурен, че това не е празно заплашване. Предложих му дуел, но той ми отговори: „Не, аз ви казах, че ще му пръсна черепа.“
Сега нека разгледаме въпроса от друго гледище. Или ти си прелъстил това дете, а в такъв случай толкова по-зле за тебе, момчето ми — никой не се залавя с млади момичета, или пък, както казваш, си сбъркал вратата, понеже си бил пиян. Но и в такъв случай толкова по-зле за тебе. Човек не се оставя да изпадне в такова глупаво положение. Така или иначе, горкото момиче е вече изложено, защото никой не ще повярва обясненията на един пияница. Истинската жертва, единствената жертва в случая е тя. Помисли си.
И той си отиде, а в това време аз виках зад него:
— Разправяйте, каквото си щете. Аз няма да се оженя.
Стоях само още един час.
Сега пък дойде леля ми. Тя плачеше. Опита се да ме убеди по всякакъв начин. Никой не вярвал, че съм сбъркал вратата. Не можели да допуснат, че това младо момиче е забравило да се заключи, намирайки се в къща, пълна с хора. Полковникът набил дъщеря си. Тя ридаела от сутринта. Това било ужасен, нечуван скандал.
И добрата ми леля прибави:
— Я я поискай за жена; може би ще се намери средство да излезеш от това трудно положение, когато стане въпрос за условията на договора.
Тая перспектива ме поуспокои. И аз се съгласих да напиша предложението си. Един час след това заминах за Париж.
И за три седмици, докато успея да изклинча с някоя хитрост или обяснение, годежът бе обявен, поканите бяха разпратени, договорът — подписан и един понеделник сутринта се намерих пред олтара на блестящо осветената черква редом с една млада девойка, която плачеше, след като бях заявил пред кмета, че приемам да я взема за жена… докато умре единият или другият от двама ни.
Не бях я виждал втори път, затова сега я гледах изкосо, с някакво злорадо учудване. Че тя съвсем не беше грозна, никак дори! Помислих си: „Ето една жена, на която няма да й бъде весело.“
Тя не ме погледна нито веднъж до вечерта и не ми каза нито една дума.
Към полунощ влязох в брачната стая с намерение да й съобщя решенията си, защото аз бях господарят сега.
Заварих я седнала в едно кресло, облечена като през деня, със зачервени очи и бледо лице. Щом влязох, тя стана и тръгна сериозно към мене.
— Господине — каза ми тя, — готова съм да правя това, което заповядате. Ако пожелаете, ще се убия.
В тая героична роля тя, дъщерята на полковника, беше чудно красива.
И аз скоро забелязах, че не съм се излъгал.
Ето пет години, откакто съм женен. Не съжалявам никак за това и досега.
Пиер Летоал млъкна. Другарите му се смееха. Един от тях каза:
— Женитбата е лотария; никога не трябва да избираш номерата: случайните номера са най-добрите.
А друг добави като заключение:
— Да, но не забравяйте, че вместо Пиер изборът е правил богът на пияниците.
Ги дьо Мопасан
Дяволът
Селянинът стоеше прав срещу лекаря пред леглото на умиращата. Старата, спокойна, смирена и в пълно съзнание, гледаше двамата мъже и ги слушаше, като разговарят, Смъртта наближаваше, тя не се бунтуваше, защото тази деветдесет и две годишна жена беше изминала своя път.
Юлското слънце нахлуваше на вълни през отворените прозорци и врати, хвърляше топъл пламък върху вълнообразния под от кафява пръст, по който са стъпвали четири селски поколения. Мирисът от полята също долиташе, носен от горещия вятър, мирис на треви, пшеница и листа, обгорени от южното слънце. Скакалците се надвикваха и изпълваха полето с пронизващо цвърчене, подобно на тракането на дървените щурци, които продават на децата по панаирите.