— Дявол да го вземе! Горкото момиче! Веднага следобед ще отида при нея.
И през цялото време той разказваше на масата на другите офицери, че Ирма е в болницата, но той ще я вземе оттам, каквото ще да става. Това било пак по вина на тия проклети немци. Тя е останала навярно съвсем сама, без никакви средства, умираща от глад, защото те по всяка вероятност са ограбили жилището й.
Всички се разчувствуваха от думите му.
Едва дочака да мушне навитата си салфетка в дървения пръстен и скочи, взе сабята си от закачалката, изпъчи гърди, за да смали талията си, закопча колана и тръгна с бързи крачки към градската болница.
Но да влезе в болничната сграда, където той се надяваше незабавно да проникне, му бе строго забранено, и той се принуди да отиде при полковника си. Обясни му как стои работата и получи от него една бележка за управителя на болницата.
Управителят накара хубавия офицер да почака известно време в чакалнята и му даде най-сетне пропуска, като го поздрави студено и неодобрително.
Още от вратата капитанът се почувствува неудобно в това убежище на мизерия, страдание и смърт. Един прислужник го поведе.
Той стъпваше на пръсти, за да не вдига шум, по дългите коридори, където се носеше блудкава миризма на мухъл, болести и лекарства. От време на време шепот на човешки гласове нарушаваше дълбоката тишина на болницата.
Понякога през някоя открехната врата капитанът зърваше болнична спалня, наредени легла с издути от очертанията на телата завивки. Полуоздравели жени шиеха, седнали на столове до леглата си, облечени в болнични халати от сиво платно, с бели шапчици на глава.
Водачът му се спря внезапно пред една от тия галерии, пълни с болни. На вратата беше написано с едри букви: „Сифилитички“. Капитанът изтръпна. После усети, че се изчервява. Една болногледачка приготвяше при входа някакво лекарство върху малка дървена масичка.
— Аз ще ви заведа — каза тя, — тя е на легло двадесет и девет.
И тя тръгна пред офицера. После му посочи една кушетка и добави:
— Тук е.
Виждаха се само издутите завивки. Дори главата бе скрита под чаршафите.
От всички страни из леглата се надигнаха бледи, изненадани лица. Гледаха униформата: лицата на млади и стари жени, всичките грозни и просташки под скромната болнична дреха.
Съвсем смутен, капитанът държеше в една ръка сабята, а в другата — кепето си. Той промълви:
— Ирма.
Тялото в леглото се раздвижи бързо я той видя лицето на своята любима, но толкова променено, уморено, отслабнало, че не можеше да я познае.
Тя едва си поемаше дъх, задавена от вълнение:
— Албер… Албер!… — прошепна. — Ти тук!… О!… Колко е хубаво!… Колко е хубаво!…
И от очите й закапаха сълзи.
Болногледачката донесе стол.
— Седнете, господине.
Той седна, загледан в жалкото бледо лице на девойката, която бе напуснал тъй свежа и хубава.
— Какво ти се случи? — попита.
Тя отвърна през сълзи:
— Ти си видял сам, написано е на вратата.
И тя скри лице под завивката.
Объркан и засрамен, той добави:
— Как се зарази, бедно мое момиче?
— Тези мръсници, прусаците — прошепна тя, — те ме взеха почти насила и ме заразиха.
Той не се сещаше какво друго да й каже. Гледаше я и въртеше кепето си в ръце.
Другите болни го разглеждаха. Струваше му се, че в спалнята, изпълнена с жени, засегнати от страшната и срамна болест, се носеше дъх на развалено, на гнила плът, на позор.
Ирма прошепна:
— Не вярвам да оцелея. Лекарят казва, че състоянието ми е много тежко.
После тя забеляза кръста за храброст върху гърдите на офицера и възкликна:
— О, ти си награден! Колко се радвам! Колко се радвам! О, да можех само да те целуна!
При мисълта за тази целувка тръпка на ужас и отвращение пробягна по кожата на капитана. Идеше му да си тръгне незабавно, да излезе на чист въздух, да не вижда вече тази жена. Но въпреки това седеше там, защото не знаеше под какъв предлог да стане и да се сбогува с нея.
— Нима не си се лекувала? — каза смутено той.
В очите на Ирма пламна огън.
— Не, аз исках да си отмъстя, па макар и да пукна. И аз ги заразих, заразих колкото можах повече прусаци. Докато те бяха в Руан, не се лекувах.
Той каза смутено, принудено шеговито:
— Виж, колкото за това, добре си направила.
Тя каза възбудено, с пламнали страни:
— О, да! Не един ще умре по моя вина, да. Гарантирам ти, че им отмъстих.
